Силата на всеки писател е в начина му на виждане на света и вплитането му в произведенията. За едни това е реализмът, за други комбинацията от емоции, а за трети - вярата им. Всички тези разбирания са писмено описани, за да може да разкрият пред читателите и нови хоризонти за размисъл и светоусещане. Както направи с мен Васил Лазаров.
Сама по себе си вярата е движеща сила напред. Тя помага да надскочиш възможностите си и да преоткриеш и света, и Аз-а. Според някои разбирания това е вярата в теб самия, а според други - божествената сила. В това, разбира се, няма нищо лошо, даже напротив. Вярата в Бога като закрилник и пътеводител е невероятен начин пак да се довериш и на себе си. Но до каква степен може да се оставим само на това течение? Трябва ли то да ни напътства, дори и от книгите?
Романите и като цяло художествените произведения на Васил Лазаров са белязани освен от достоверността на историята си, и от намесата на религията. Тя е вплетена като добродетел и като мотив, че именно тази вяра нашепва, че все някъде те очаква по-добро. Необходимо е само да си достатъчно отговорен, за да си го заслужиш. А това не е ли да пак да се довериш на себе си?
За мен бе изключително интересно да разбера как български автор може да повлияе на сетивата и да постави скрития въпрос в какво вярваш и защо. Може би за някои това е отклонение от същината, но не само авторите имат своя мироглед на писане, а и читателите имат различно разбиране. И точно тук е кулминацията на литературата в живота ни.
За едни ще бъде прекалено, други няма да обърнат значение, а трети – ще открият скрит смисъл за себе си. Затова аз мисля, че във все повече книги трябва да има мотиви за вяра – защото само така ще повярваме в нещо, което ще ни води напред. А вие вече открихте ли своето?
Няма коментари:
Публикуване на коментар