Много семейства се принудиха да се разделят, за да търсят прехраната си в чужбина. Колкото и наложително, толкова и тъжно. Но вече няколко поколения спазват практиката и естеството на бита повдигна някои въпроси. В следващите редове ви споделям типичната история на двадесет и първи век в България.
И моето семейство не е от изключенията – най-близките ми роднини заминаха да работят в Англия. Благодарение на редовните полети, камерите и интернет комуникацията ни е много лесна. Но въпреки всичко липсата им се усеща, особено когато възникне проблем.
Така преди няколко месеца дядо се разболя и единственият човек, който можеше да се грижи за него, бях аз. Използвах отпуска, малкото останала ми след пандемията, болнични и говорих по какъв ли не начин с шефа ми да ме пусне, за да закрепя физически и психически своя дядо. Разбира се, човекът влезе в положение и ми даде един месец. След това трябваше отново да съм на работа.
Както често се случва, тежките състояния не се лекуват толкова бързо и е необходимо дълго и продължително домашно лечение. Наемането на помощен персонал е решение, докато имаш финанси да си го позволи. А после? Какво следва после?
Точно до тази ситуация достигнахме със семейството ми. Затова се наложи и един по един да си идват, за да се грижат за дядо. Лошото бе, че щом се завърнат обратно там, имат двуседмична карантина. По този начин не само се губеха пари, но и време, и усилия. А представете си и още по-голямата тъга на човека, който е болен, че принуждава семейството си.
За съжаление подобни ситуации са все по-често срещни в страната ни. Някои баби и дядовци нямат късмета семействата им да се големи и да се редуват в полагането на грижи. Засега ние се справяме, но не знам как ще продължи. Надявам се само да сме здрави и да сме все така сплотени, за да се справим с всичко предстоящо. А вашите баба и дядо има ли кой да ги гледа?
