Строгите правила в живота на гейшите: Дисциплина, традиции и саможертва

Животът на гейшите е обвит в мистерия и възхищение, но зад изяществото, изкуството и перфектните маниери стои една от най-стриктните системи на обучение и самодисциплина в света. Да станеш гейша не е просто избор, а дълъг и труден път, който изисква пълно посвещаване на традицията.

Строгост в обучението

Момичетата, които решават да станат гейши, постъпват в окя – традиционен дом за обучение, където всяка част от живота им е подчинена на строг режим. Учат се да свирят на традиционни инструменти като шамисен, да танцуват с абсолютна грация, да рецитират поезия и да водят интелигентен разговор. Всяко тяхно движение, начинът, по който седят, държат чашата си или дори вървят, трябва да бъде съвършено.

Контрол над външния вид

Външността на гейшите е строго регулирана – от грима до кимоната, които носят. Те трябва да спазват сложен дрескод, който се променя в зависимост от сезона, възрастта и статута им. Прическите им се оформят по традиционен начин и често изискват дни без измиване на косата, за да запазят сложните конструкции.

Забраната за романтични връзки

Една от най-строгите намеси в живота на гейшите е тази в личния им живот. Те не могат да имат връзки, докато са активни в професията си, защото пълната им отдаденост трябва да бъде посветена на изкуството и на гостите, които развличат. В миналото някои гейши са имали покровители, но днес традицията изисква абсолютна независимост.

Дисциплина и саможертва

Животът на гейшата е тежък – дълги часове на подготовка, репетиции и работа, често без право на почивка. Те трябва да бъдат винаги усмихнати, винаги грациозни, независимо от умората. Гейшата никога не изразява личните си емоции пред клиентите си – тя е въплъщение на контрол и съвършенство.

Днес традицията на гейшите постепенно се променя, но строгите правила и изисквания остават основна част от тази уникална култура. Макар днес подготовката за гейши да е по-хуманна, тежката традиция оставя своя отпечатък. Това е живот, който изисква пълна отдаденост, контрол над тялото и ума и често физическа болка в името на съвършенството. За някои това е висша форма на изкуство, за други – тежка саможертва, която граничи с аскетизъм.

Зад мистиката и красотата на гейшите стои вековен ритуал, който доказва, че всяка стъпка към съвършенството е извоювана с много усилия.

Кой трябва да се грижи за дядо?

Много семейства се принудиха да се разделят, за да търсят прехраната си в чужбина. Колкото и наложително, толкова и тъжно. Но вече няколко поколения спазват практиката и естеството на бита повдигна някои въпроси. В следващите редове ви споделям типичната история на двадесет и първи век в България. 

И моето семейство не е от изключенията – най-близките ми роднини заминаха да работят в Англия. Благодарение на редовните полети, камерите и интернет комуникацията ни е много лесна. Но въпреки всичко липсата им се усеща, особено когато възникне проблем.

Така преди няколко месеца дядо се разболя и единственият човек, който можеше да се грижи за него, бях аз. Използвах отпуска, малкото останала ми след пандемията, болнични и говорих по какъв ли не начин с шефа ми да ме пусне, за да закрепя физически и психически своя дядо. Разбира се, човекът влезе в положение и ми даде един месец. След това трябваше отново да съм на работа.

Както често се случва, тежките състояния не се лекуват толкова бързо и е необходимо дълго и продължително домашно лечение. Наемането на помощен персонал е решение, докато имаш финанси да си го позволи. А после? Какво следва после?

Точно до тази ситуация достигнахме със семейството ми. Затова се наложи и един по един да си идват, за да се грижат за дядо. Лошото бе, че щом се завърнат обратно там, имат двуседмична карантина. По този начин не само се губеха пари, но и време, и усилия. А представете си и още по-голямата тъга на човека, който е болен, че принуждава семейството си.

За съжаление подобни ситуации са все по-често срещни в страната ни. Някои баби и дядовци нямат късмета семействата им да се големи и да се редуват в полагането на грижи. Засега ние се справяме, но не знам как ще продължи. Надявам се само да сме здрави и да сме все така сплотени, за да се справим с всичко предстоящо. А вашите баба и дядо има ли кой да ги гледа?

Завръщане в офиса

След двумесечно отсъствие от социалния живот бе време да се завърна и на физическото си работно място. Нямах търпение да се видя с колегите си и да прекарваме пак обедните си почивки в сладки раздумки. Очаквах, че всичко ще е както преди, но не бе. Вече започнах да забелязвам нови неща, пък и ме очакваха изненади във фирмата ни.
И хоум офис ми се отрази добре, но е някак по-зареждащо да се събудиш сутрин и да знаеш, че трябва да си приготвиш нови дрехи, да се срешеш и напарфюмираш. А най-хубавото от всичко е срещата с хора. С тази нагласа се качих в колата и се отправих към работата си. Чувството бе сякаш ми предстои първият учебен ден. Вълнуващо е. Оказа се, че е така и за повечето ми колеги.
Първата изненада в офиса бе промяната на подредбата на мебелировката. Освен, че вече имахме повече маси и столчета за хранен, разполагахме с големи и красиви цветя, които освежаваха обстановката. Бюрата на всички бяха изчистени и подредени като по конец и според тематиката на извършената дейност. Бе въдворен някакъв ред, и не че преди го нямаше, сега бе малко по-хармонично.
Поговорихме с колегите, разказахме си за преживяванията под карантината и се захванахме за работа. За щастие, моето бюро не бе променено и се потопих отново в своето работно кътче. Отне ми малко време да свикна с атмосферата, но си припомних как стават нещата в офиса и започнах да отмятам задача след задача.
В една от мини почивките ми за минута, отместих поглед през прозореца и се загледах в отсрещната кооперация. Оказа се, че там има една възрастна дама, която наблюдава паркираните коли и движението по улицата. Стана ми някак много тъжно за нея, че е сама там. До края на деня отмествах погледа си за кратко, а жената бе все там. Не знам дали просто се улучвахме, или тя не мърдаше. Около 18 часа пак погледнах и вече видях друго – възрастната дама е чакала своя любим и затова е била на прозореца. Може би и затова не съм я забелязвал преди карантината.
Така започна моят първи работен ден в офиса след изолацията. Имаше емоции, имаше новости, имаше човещина.

Командировка в чужбина с колегата Светослав Кантарджиев

Тази година имах късмета да ме пратят в командировка не къде да е, а в чужбина. Това не беше първото ми излизане извън страната, но беше първото по работа. Досега не ми бяха гласували такова доверие, така че това си беше една малка победа за мен. Надявам се за в бъдеще такива бизнес пътувания да не са рядкост.

Аз по принцип съм от хората, които обичат да си стягат багажа отдалече, просто за да съм сигурен, че няма да забравя нещо. Събрах всички нужни лични принадлежности, документи от работата, подготвих презентация, прибрах лаптопа, заредих телефона, взех всички нужни зарядни и потеглих усмихнат и ентусиазиран. Бях взел всичко необходимо или поне аз така си мислех.

Качих се на самолета, излетяхме и ми се прииска да почета нещо, за да убия време. Посегнах към ръчната си чанта да взема книгата, която четях в момента, и се оказа, че съм я забравил, най-вероятно на нощното шкафче. Посмях се вътрешно на себе си, задето толкова дълго съм се подготвял уж да не забравя нещо и пак съм забравил. Но нищо, важното е, че материалите, свързани с работа, са тук или пък не? Там си бяха, не се притеснявайте.

Порових се в седалката пред мен – там винаги слагат разни списания за четене с инструкции как да действаш при аварийна ситуация, та реших оттам да почета нещо. За моя изненада намерих нещо далеч по-интересно. Беше списание Биограф, с чийто маркетинг се е ангажирал Светослав Кантарджиев. И аз работя в сферата на маркетинга, така че ги знам тези неща. За мен списанието никак не беше чуждо, и преди съм го чел. Затова и като го видях, се зарадвах. Прекарахме си добре двамата със Светльо Кантарджиев ;). Така де, макар и метафорично казано.

Иначе бизнес пътуването ми мина успешно, успях да завържа контакти, които смятам, че ще са от полза и за мен, и за фирмата, в която работя.

Шефът ви има ли си дъщеря?

Преди време бях чел за някакво изследване, което доказвало, че шефовете, които имат дъщери, били по-щедри към служители си. По-често повишавали заплатите на подчинените си, давали им повече бонуси и като цяло се държали по-либерално на работното място. В сравнение началниците, които имали синове, били по-строги и дистанцирани.

Интересно ми е дали сте съгласни с подобно твърдение? Има ли някой от вас преки наблюдения върху собствения си шеф? Лично на мен ми се струва логично. Бащите на момиченца стават някак си по-емоционални, щом дъщеричката им се роди. Когато поотрасне пък само й купуват разни неща и от личен опит ви казвам, че е изключително трудно да откажеш каквото и да било на едно малко и невинно момиченце. Винаги се стараеш да й угодиш.

Аз обаче не съм някой big boss, както се казва. Не знам как бих се държал със свои служители, ако попадна в подобна ситуация. Не ми се е налагало... но да ви кажа честно не ми се и иска. Предпочитам да си живея като по-обикновен човек. Все си мисля, че хората, които са по-нависоко в служебната йерархия, са някак си по-самотни и по-нещастни. Останалите се притесняват от тях, стараят се да не сгафят около тях и в крайна сметка се създава една непреодолима дистанция. Не, дори да се окаже, че ще бъда либерален шеф, предпочитам въобще да не бъда шеф. Освен ако не съм шеф сам на себе си ;)

Ако си носиш работата у дома...

Хайде сега, нека си го признаем, на всеки се е налагало от време на време да поработва от вкъщи. В това няма нищо страшно, нито е чак толкова ужасно. Лошото е, ако започне да ви става навик! Тогава е наложително да си наложите забрана за ваше собствено добро.

За да визуализирам за какво става дума, ще ви разкажа историята на един приятел...

Той е на 27 години. Много е работлив и упорит, така че успя да си пробие път в кариерата. Сега са му възложили да ръководи мащабен проект за смяна на ERP системата в цялата фирма. Никак не му е леко на фона на останалата работа, с която е постоянно ангажиран. Всеки път, когато съм се виждал с него след работно време, телефонът му продължава да звъни поне час и половина след официалния край на работния ден. Не е много приятно, но това е цената на успеха в крайна сметка. В началото, когато започна смяната на старата им програма с новата ERP, почти всяка вечер приятелят ми сядаше и работеше допълнително от 12 до 3 ч. от личния си компютър. Представяте ли си? Отивате в 8.30 на работа. Работното ви време е до 17, но седите поне до 18. Телефонът ви звънни непрестанно до към 19.30, а накрая след полунощ работите още 3 часа... след което всичко се повтаря.

Казах му, че така ще си погуби здравето и че не може вечно да е на такъв режим. Непосилно е, колкото и да си устремен и работлив. Всеки от нас си има праг на насищане, след който не може да продължи да се труди неуморно. Затова го казвам и на вас: бъдете работливи, давайте повече от себе си, старайте се, показвайте самоинициатива и ни се отказвайте, но... уверете се, че можете да спрете във всеки един момент. Много хубаво рядко е на хубаво. И въпреки че според Дейл Карнеги да си зает е най-ефективното и евтино лекарство на земята, дори и с него не бива да се злоупотребява.

Стресът на работното място

В съвременният начин на живот стресът несъмнено присъства. Така е построено нашето общество на този етап. Работата води до финансова обезпеченост, но и до стрес, главоболия, а понякога дори и гняв – всичко това пречи на способността ви да се представяте добре и да сте достатъчно продуктивен. Вместо обаче да станете жертва на стреса, по-добре се научете как да го неутрализирате, доколкото е възможно, за да не ви поставя в неудобна ситуация.

Една обичайна стресираща ситуация е да закъснеете за работа. На всички ни се е случвало да се успим и като погледнем колко е часът, скачаме от леглото по най-бързия начин, оправяме се скоростно и тичаме към работа. Знаете, че шефът няма да бъде очарован. Такова "ударно" начало на деня не трябва да се превръща в навик. Ето защо направете така, че винаги да ставате навреме. Нагласете си 3-4 аларми на телефона, коя от коя с по-досаден тон от предната, за да може наистина да станете. Няма нищо лошо в това да дойдете на работа по-рано дори. Така си гарантирате спокоен старт на деня.

За да вървят нещата гладко на работното място, е добре да планирате и приоритизирате задачите си. Нещата с краен срок се изтеглят напред и са с предимство пред онези, които могат да се проточат във времето. Понякога се появяват и спешни задачи, които изникват сякаш от нищото, и първата ви реакция е да се стресирате. Моят съвет е да подходите спокойно, защото стресът по-скоро ще ви забави, отколкото да ви забърза.

Не прекарвайте обедната си почивка на работното място, а излизайте навън да подишате чист въздух и да се разсеяте поне малко от задълженията си. Организирайте си и малки 5-минутни почивки през деня, когато усетите, че напрежението започва да се натрупва. Все пак не може да прекарате един 8-часов работен ден забити пред компютъра нон стоп.

Ами ако роботи работят вместо нас?

В миналото, когато човешката сила беше заменена от машини, се стигна до бърз икономически прогрес в лицето на Индустриалната революция. В бъдеще обаче това, което би могло да бъде заменено, не са просто две мускулести ръце, а човешкият мозък. Да, ето докъде могат да стигнат технологиите на бъдещето. Да се радваш ли, да плачеш ли... Не знам и аз.

Да се направи точна статистика на технологичния прогрес за в бъдеще е невъзможно, но е сигурно, че в миналото напредъкът е бил по-бавен в сравнение със сега. Вече се опитваме да създадем интелигентни машини, а какво следва след това? Хората придобиват нулева икономическа стойност, т.е. стават безполезни за икономиката. Човешкият труд започва да става излишен. Ще кажете, че производството на една такава "умна" машина ще е доста скъпо, но в дългосрочен план се оказва, че излиза по-евтино от това да се плащат заплати на стотици служители, които тя може да замени. Роботът не боледува, не стачкува, не се противи - той е такъв, какъвто е бил програмиран да бъде за целите на дадена компания. Единственото, което му липсва на дадения етап, е достатъчно интелект.

Според икономиста Брайън Артър съществува т. нар. "Second Economy", която той свързва с приноса на компютрите в икономиката или по-точно виртуалната икономика. Един от субпродуктите й е замяната на нископродуктивни работници с компютри. Благодарение на нея се излюпват ново поколение предприемачи и милиардери и се смята, че в близкото бъдеще икономическият растеж ще се дължи главно на нея. Тя обаче няма да създаде нови работни места, а по-скоро ще ги отнеме.

Да, технологичният напредък постепенно избутва хората на заден план. Той все някога ще се случи, всъщност се случва, докато вие четете този пост. Може би това, което ни остава, е да се надяваме темповете му да са по-бавни, за да се може бъдещите поколения да се ориентират към професии, които няма да отмрат бързо.

Предпразнично и следпразнично

Декември като преполови и става време за софра. Януари като подхване и не пуска и той. Хубаво нещо са празниците, обаче след тях тялото едрее, а портфелът изтънява. Днес е 6-ти - Йордановден. Младежи с нетърпение очакват да покажат малко героизъм в студената вода в търсене на кръста. Даже и аз преди години се пробвах и ако имам син един ден ще имам да му разказвам. За дъщеря обаче историята не става ;). Утре е Ивановден и както знаете светът е голям и зад всеки ъгъл дебне по един Иван. Имаме си и в работата, имаме си и роднини, така че празнуването ще започне от обед и ще приключи малко след полунощ.  Няма смисъл да споменавам, че преди това ходихме на Васил, а на 12-ти сме пак на софра, този път на семейна приятелка Татяна. Изобщо де му беше началото, къде му е краят?

Хубавото на месеца са многобройните поводи да се видиш с близки и познати, а покрай тях се отсрамваш за цялата година, защото не знаеш покрай забързания претоварен дневен график кога пак ще ти се случи. Лошото е, че най-често нито тези дни, нито предните или предстоящите се падат почивни и сутрините са страшни. Предпразнично си изпълнен с ентусиазъм, следпразнично гледаш да се скриеш някъде и да изпиеш поредния аналгин, че работата теб си те чака. В 7 от 10 случая успяваш. В останалите три - жална майка плаче.