Кой трябва да се грижи за дядо?

Много семейства се принудиха да се разделят, за да търсят прехраната си в чужбина. Колкото и наложително, толкова и тъжно. Но вече няколко поколения спазват практиката и естеството на бита повдигна някои въпроси. В следващите редове ви споделям типичната история на двадесет и първи век в България. 

И моето семейство не е от изключенията – най-близките ми роднини заминаха да работят в Англия. Благодарение на редовните полети, камерите и интернет комуникацията ни е много лесна. Но въпреки всичко липсата им се усеща, особено когато възникне проблем.

Така преди няколко месеца дядо се разболя и единственият човек, който можеше да се грижи за него, бях аз. Използвах отпуска, малкото останала ми след пандемията, болнични и говорих по какъв ли не начин с шефа ми да ме пусне, за да закрепя физически и психически своя дядо. Разбира се, човекът влезе в положение и ми даде един месец. След това трябваше отново да съм на работа.

Както често се случва, тежките състояния не се лекуват толкова бързо и е необходимо дълго и продължително домашно лечение. Наемането на помощен персонал е решение, докато имаш финанси да си го позволи. А после? Какво следва после?

Точно до тази ситуация достигнахме със семейството ми. Затова се наложи и един по един да си идват, за да се грижат за дядо. Лошото бе, че щом се завърнат обратно там, имат двуседмична карантина. По този начин не само се губеха пари, но и време, и усилия. А представете си и още по-голямата тъга на човека, който е болен, че принуждава семейството си.

За съжаление подобни ситуации са все по-често срещни в страната ни. Някои баби и дядовци нямат късмета семействата им да се големи и да се редуват в полагането на грижи. Засега ние се справяме, но не знам как ще продължи. Надявам се само да сме здрави и да сме все така сплотени, за да се справим с всичко предстоящо. А вашите баба и дядо има ли кой да ги гледа?

Едни приятели се местят в чужбина

Много млади български семейства решават да потърсят щастието си в чужбина. На този етап това не учудва никого. Ето, че и мои приятели взеха това крайно решение. Те не само търсят едно по-добро бъдеще за себе си, но и мислят за по-доброто образование на децата си, защото в последно време нивото на образователната ни система силно е паднало, няма какво да се лъжем. Разбирам ги напълно.

Не е лесно да напуснеш всичко познато и да започнеш от нулата на едно ново място. Затова се изисква смелост, по мое мнение. Да събереш целия си живот само в два куфара е трудна задача. Самото решение са местене в друга държава се взима трудно. Бях свидетел на дългото умуване на нашите приятели и те наистина се опитаха да разкрият целия си потенциал, но не получиха заслуженото уважение насреща, а са способни да получат много повече и наистина желанието им да бъдат ценени за знанията им не беше неоправдано. Истината е, че тук работодателите рядко са със западни разбирания и това да показват, че ги е грижа за служителите им, било то по финансов или нефинансов начин, никак не им е приоритет.

Аз и съпругата ми ще останем с едно приятелско семейство по-малко, но щом те са решили, че е за тяхно добро, ние естествено ги подкрепяме. Такива са реалностите на живота – той те среща с едни хора съвсем неочаквано и по същия начин ти ги отнема. Надявам се поне, че там ги чака светлото бъдеще, за което мечтаят. Това не е краят, ще се чуваме и виждаме, макар и по-рядко. Успех, приятели!