Завръщане в офиса

След двумесечно отсъствие от социалния живот бе време да се завърна и на физическото си работно място. Нямах търпение да се видя с колегите си и да прекарваме пак обедните си почивки в сладки раздумки. Очаквах, че всичко ще е както преди, но не бе. Вече започнах да забелязвам нови неща, пък и ме очакваха изненади във фирмата ни.
И хоум офис ми се отрази добре, но е някак по-зареждащо да се събудиш сутрин и да знаеш, че трябва да си приготвиш нови дрехи, да се срешеш и напарфюмираш. А най-хубавото от всичко е срещата с хора. С тази нагласа се качих в колата и се отправих към работата си. Чувството бе сякаш ми предстои първият учебен ден. Вълнуващо е. Оказа се, че е така и за повечето ми колеги.
Първата изненада в офиса бе промяната на подредбата на мебелировката. Освен, че вече имахме повече маси и столчета за хранен, разполагахме с големи и красиви цветя, които освежаваха обстановката. Бюрата на всички бяха изчистени и подредени като по конец и според тематиката на извършената дейност. Бе въдворен някакъв ред, и не че преди го нямаше, сега бе малко по-хармонично.
Поговорихме с колегите, разказахме си за преживяванията под карантината и се захванахме за работа. За щастие, моето бюро не бе променено и се потопих отново в своето работно кътче. Отне ми малко време да свикна с атмосферата, но си припомних как стават нещата в офиса и започнах да отмятам задача след задача.
В една от мини почивките ми за минута, отместих поглед през прозореца и се загледах в отсрещната кооперация. Оказа се, че там има една възрастна дама, която наблюдава паркираните коли и движението по улицата. Стана ми някак много тъжно за нея, че е сама там. До края на деня отмествах погледа си за кратко, а жената бе все там. Не знам дали просто се улучвахме, или тя не мърдаше. Около 18 часа пак погледнах и вече видях друго – възрастната дама е чакала своя любим и затова е била на прозореца. Може би и затова не съм я забелязвал преди карантината.
Така започна моят първи работен ден в офиса след изолацията. Имаше емоции, имаше новости, имаше човещина.

Предпразнично и следпразнично

Декември като преполови и става време за софра. Януари като подхване и не пуска и той. Хубаво нещо са празниците, обаче след тях тялото едрее, а портфелът изтънява. Днес е 6-ти - Йордановден. Младежи с нетърпение очакват да покажат малко героизъм в студената вода в търсене на кръста. Даже и аз преди години се пробвах и ако имам син един ден ще имам да му разказвам. За дъщеря обаче историята не става ;). Утре е Ивановден и както знаете светът е голям и зад всеки ъгъл дебне по един Иван. Имаме си и в работата, имаме си и роднини, така че празнуването ще започне от обед и ще приключи малко след полунощ.  Няма смисъл да споменавам, че преди това ходихме на Васил, а на 12-ти сме пак на софра, този път на семейна приятелка Татяна. Изобщо де му беше началото, къде му е краят?

Хубавото на месеца са многобройните поводи да се видиш с близки и познати, а покрай тях се отсрамваш за цялата година, защото не знаеш покрай забързания претоварен дневен график кога пак ще ти се случи. Лошото е, че най-често нито тези дни, нито предните или предстоящите се падат почивни и сутрините са страшни. Предпразнично си изпълнен с ентусиазъм, следпразнично гледаш да се скриеш някъде и да изпиеш поредния аналгин, че работата теб си те чака. В 7 от 10 случая успяваш. В останалите три - жална майка плаче.