На полза роду

Да ви кажа аз - Емил Попов, винаги съм много скептичен, като започнат някакви масови акции, най-често с аргументи, че са за благото на всички нас. Защото и с невъоръжено око се вижда интересът и ползите, които биха извлекли определени кръгове от въпросните действия. Такъв беше случаят с поредната масова подмяната на касовите апарати. По време на криза да тръгнеш да подменяш масово касовите апарати с такива, които държат връзка с НАП – как ви се струва. Дайте да поразсъждаваме логично. Какво могат да предотвратят като данъчни нарушения този тип апарати. Могат да попречат на големи търговски обекти и заведения, някои от които имаха практика да трият данните от фискалната памет в края на деня, да го правят. Но могат ли да попречат на едноличен търговец, който е смушен в някой склад или в някое офисче и е решил просто да не пуска касова бележка – това, че апаратът му има връзка с НАП няма абсолютно никакво значение, защото сделката така или иначе няма да мине през апарата. А кажете ми тогава защо беше нужно тая подмяна да е толкова масова. Не можеха ли да бъдат отсети рисковите фирми, при които въвеждането на тези касови апарати би дало реален ефект за хазната, и само те да бъдат задължени да подменят старите. Разбира се. Ама нали в такива случаи винаги става въпрос за това някой да реализира някакви огромни обороти, за да може да даде на друг някакви пари. И всичко това под знамето на загрижеността за хазната и в полза на хората. Засега полза не се вижда, само загуба на време - касовите бележки от новите апарати излизат значително по-бавно, така де, трябва време, докато стигнат до регионалната данъчна служба и се върнат обратно. Емил Попов.

Невинен до доказване на противното - Емил Попов

Знаете, че в правото съществува така наречената презумпция за невинност. Което ще рече, че даже и заподозреният в най-тежко престъпление, за което има неоспорими на пръв поглед доказателства, е невинен, докато това не бъде доказано и съдът не се произнесе с решение по обвиненията. Защо философства Емил Попов така на тая тема? Защото в българското публично пространство, а и от страна на доста отговорни фактори в държавата по-скоро действа обратният принцип, принципът: Аз да кажа, че сестра ти е лека жена, пък ти разправяй, че нямаш сестра. Лепнат обвинение на някого, окепазят го, сринат го психически, професионално и всякак, пък после много важно, че съдът постановил, че човекът е невинен. Отприщих се в тая посока на разсъждения, след като оня ден чух вопъла на единия от тримата горнооряховски лекари, обвинени за причиняване на смърт на недоносено дете поради небрежност. Обвинението беше отправено преди време от министъра на вътрешните работи, след като на обществото бяха представени телефонни разговори, записани със специални разузнавателни средства. Още от тия разговори беше съвсем очевидно, че детето си е било мъртвородено и че очевидно няма престъпление. Така реши и съдът след две поредни съдебномедицински експертизи. На журналистическия въпрос към единия от обвинените лекари дали е щастлив от решението на съда, човекът отчаяно проплака: От какво да съм щастлив, че ми съсипахте кариерата, че ми съсипахте здравето и семейството. Струва си като общество да се замислим над тези думи – докато викаме дръжте убиеца, не се ли превръщаме и ние в такива – па макар и словесни.
Емил Попов.

На умряло куче

Емил Попов е писал доста за българската журналистика. Не много хубави неща, доколкото си спомням. Започвам с уговорката, че със сигурност в тая професия се трудят и много стойностни и можещи хора. Вероятно някой ден ще пиша и за тях. Към днешна дата обаче творческият ми натюрел все ме дърпа към по-тъмните страни и проявления на живота, затова положителните примери със сигурност не са моята страст. Пък и май животът напоследък не ги предлага много. И днешният пример е такъв – за това, как една българска журналистка припка по студиата и защитава интимните интереси на един български богаташ, предполагам потенциален или действащ творчески спонсор. Говоря за Кристина Патрашкова, самопровъзгласила се за един от водещите светски репортери. В предаването “На кафе” Патрашкова грозно оплю жената, която доскоро стоеше до бизнесмена Александър Найденов – актрисата Елен Колева. Оплю я с невиждана страст. Предполагам, не й е било много трудно, защото няма как да е трудно на жена с външността на Кристина Патрашкова да произведе толкова злоба срещу момиче с външността на Елен Колева. Оплю я вероятно със същата страст, с която я е славословела в светските си коментари по времето, по което Елен е била жената до човека с парите. И тук не искам да коментирам стойността и морала на Елен Колева. Не е темата, която ме интересува днес. Емил Попов иска  да коментира това, че е време българските журналисти, доколкото Патрашкова все още е част от това съсловие, да престанат да вадят нож само когато видят умряло куче. За по-безопасно. А в случая – може би и доходоносно.

Политическите мюрета

Ако погледнете тълковния речник, ще видите, че най-общо казано, мюрето е патицата, която ловците слагат за примамка в басейн, където ще ловуват диви патици. Събира с крясъците си тя съмишленици около себе си, а смелите ловци от засада ги застрелват. За съдбата на мюрето нищо не пише в речника, ама така, като се замисля, съвсем не е изключено в суматохата и то да пострада. Ако попитате книгите на Радичков що е това мюре, те ще ви отговорят, че мюрето е смеска от дива и домашна патица, благодарение на което е съсредоточило в себе си качества, дето се харесват на всеки ловец – с креслив, силен и призивен глас примамва, също като дивите си предци, същевременно тихо и омайно обещава спокойствие и домашен уют. Абе с две думи нещо като нищо подобно и само то не знае какво точно е. Знае само какви са целите му – а те са да примами по-голямо ято от диви заблудени патици, за да може ятото да бъде отстреляно после от ловците. Ако следите писанията на Емил Попов дотук и сте запознати с тежненията ми към метафоричния изказ, сигурно вече се досещате, че всичко това е една метафора. Метафора за политическото мюре Меглена Кунева. Примамва ни тя в момента нас, дивите патици, и ударно с призиви, и кротко с обещания – съмишленици ще ни прави, в една голяма кауза, за България. Само че тия диви патици, дето се мъчи да приобщи, първо, не са толкова диви и второ, я познават от времето, когато ги примамваше от един друг политически басейн. А щом са оцелели досега, значи не са и толкова глупави. Така че – не на нас тия! Най-малкото, защото виждаме кой е Ловецът, дето се крие в храстите.
Емил Попов.