За кого бият барабаните

 Оная нощ за пореден път аз Емил Попов се убедих, че няма абсолютно никакъв смисъл човек да се притеснява предварително за каквото й да е. Защото в живота обикновено лошите неща идват изневиделица, когато най-малко ги очакваш и когато притесненията ти са дълбоко приспани. Така стана и със земетресението – сигурен съм, че много от вас се притесняват винаги, когато чуят по новините за поредния природен катаклизъм някъде по света, че и тук може да ни сполети нещо подобно. То обаче се случи точно когато не го очаквахме, слава богу без жертви и разрушения. Има обаче неща, за които трябва да се притесняваме, трябва да мислим предварително и предварително трябва да вземаме мерки. Ако има кой да ни обърне внимание. В нашия блок, който е шестетажен, на първият етаж са магазини, които още по времето на масовата приватизация бяха приватизирани от магазинерите, които работеха там. След което започна едно преустройство, едно бутане на носещи стени и конструкции, думи нямам. Уплашени за стабилността на блока при едно евентуално земетресение, ние многократно сезирахме органите, които отговарят за това. Резултати никакви. Обадихме се даже на предаването “Частен случай” и на Владимир Береану от националната телевизия – дойде човекът, направи репортаж, направи срещи с отговорните институции – резултат отново нулев. И ми става смешно тия дни, като слушам как премиерът е дал нареждане при евентуален нов трус полицаите да обикалят със свирки по улиците и да правят шумотевица, за да разбудят населението. Не е ли по добре биенето на барабани да е предварително и да го правят не полицаите, а отговорните държавни органи - с наказателни решения за всяка бутната носеща стена? 

Емил Попов-ич

Цената на несъстоял се мобилен разговор – Емил Попович

Много мразя хора, които пестят от мобилни разговори. Защото цените на мобилните разговори толкова паднаха, че много отдавна вече не са оня лукс, който бяха преди години, когато най-честата реплика на притежателите на мобилни телефони към разприказвалия им се събеседник беше: хайде, затварям, че е много скъпо. Защо ви занимавам с тоя въпрос. Миналата седмица аз Емил Попов(ич) се срещнах с един бивш съсед, той се премести и вече живее в друг квартал, и от дума на дума се разбрахме да му свърша определена работа. Уговорихме се да ми се обади вечерта преди въпросния ден, за да се разберем дали няма промени в уговорката. И понеже той беше заинтересуваната страна, ми записа мобилния и - по негово искане - домашния телефон, аз негови телефони не записах. Така стана обаче, че за въпросния ден на мен ми изникна неотложен ангажимент и си мислех, че като ми се обади да се уточним, ще му кажа, че плановете се променят. Той обаче не звънна на мобилния ми телефон, а се обадил вкъщи, на стационарния телефон, по време, когато ме няма, и казал на жена ми да ми напомни за следващия ден и че ще мине да ме вземе по времето, за което имахме предварителна уговорка. Като се прибрах, се опитах да се свържа с въпросния стационарен телефон, от който е звъннал, защото други негови координати нямах, но така и не успях, никой не вдигаше. На следващия ден в обявеното време идва да ме вземе - мен, както можете да се досетите, ме няма. Кажете ми сега: струва ли загубеното време и изхабените нерви и от двете страни цената на един мобилен разговор?!

Пак за 9 май

Днешният ми материал пак ще бъде посветен на 9 май, както беше и предишният. И веднага ще ви обясня кое ме кара да се повтарям, макар и отчасти. На самия ден, за да го отбележа, защото наистина смятам, че е ден, който трябва да бъде отбелязан, си позволих да постна на стената си във Фейсбук архивни кадри за това, как руснаците тогава, през май 1945 година, празнуват по площадите победата. Малко след това един от приятелите ми във фейсбук, предполагам, във връзка с това, което публикувах, постна някакво десетминутно филмче за зверствата, които е извършвал Сталин, за лагерите и т. н. Да не бъдем толкова мнителни, възможно е и да не е бил провокиран този пост от моя клип, но при всички случаи имаше връзка с датата 9 май. Та затова пиша тия няколко реда днес. Да уточня, за тези, които са объркани в представите си за това, каква дата е 9 май. 9 май е ден, в който се отбелязва победата над фашизма, ден, в който се празнува едно наистина значима историческа победа, и неслучайно този ден е избран за ден на Обединена Европа. И тази дата няма нищо общо с престъпленията по време на Сталинския режим. За жертвите на нацизма, и на сталинизма си има специален ден и този ден е 23 август. Тогава, смятам, е редно да говорим за грешките и престъпленията на този или онзи политически режим. А Девети май е бил и винаги ще бъде Денят на победата и ден, в който трябва да се празнува – кой както намери за добре.

Поздрави,
Емил Попович

Емил Попов: Денят на победата

Здравейте от мен – Емил Попов Наближава 9 май. Датата, която се приема за края на Втората световна война. Ден по-рано един съветски маршал - Георгий Жуков - приема в Берлин от Хитлеровия фелдмаршал Вилфелм Кайтел безусловната капитулация на Нацистка Германия. След малко повече от месец същият съветски маршал на бял кон ще приеме Парада на победата на централния площад в Москва. Няма да говоря за това, че за тогавашния Съветски съюз тази война наистина е била отечествена, и за това, че за територията си – и в материален, и в духовен смисъл - тая велика нация плати много висока цена - 20 милиона жертви. Това ако го забравим, със сигурност няма да е честно към паметта на тези милиони жертви, но в никакъв случай няма да е фатално. Иска ми се да припомня обаче какво е фашизмът – защото това ако го забравим, е фатално. Така се случи, че гледах напоследък много филми, посветени на Втората световна война, на фашизма и на жертвите му – “Пианистът”, “Четецът”, “Музикална кутия” и др. Повечето от тях са популярни, но този, който истински ме потресе, не е толкова известен. Филмът се казва “Крахът на Третия райх”. Във филма секретарката на Хитлер от последните месеци на живота му разказва за живота в бункера в последните дни преди самоубийството на Хитлер и капитулацията на Фашистка Германия. Вътре в бункера са всички приближени на Хитлер. И Гьобелс с жена си Магда и с шестте им невръстни деца. Когато съветските войски влизат в Берлин, Гьобелс и жена му отравят и шестте си деца, след което се самоубиват. Ето това е фашизмът – майка, която убива шестте си деца. И трябва да го помним. Без никакви идеологически уговорки. Емил Попов.