Командировка в чужбина с колегата Светослав Кантарджиев

Тази година имах късмета да ме пратят в командировка не къде да е, а в чужбина. Това не беше първото ми излизане извън страната, но беше първото по работа. Досега не ми бяха гласували такова доверие, така че това си беше една малка победа за мен. Надявам се за в бъдеще такива бизнес пътувания да не са рядкост.

Аз по принцип съм от хората, които обичат да си стягат багажа отдалече, просто за да съм сигурен, че няма да забравя нещо. Събрах всички нужни лични принадлежности, документи от работата, подготвих презентация, прибрах лаптопа, заредих телефона, взех всички нужни зарядни и потеглих усмихнат и ентусиазиран. Бях взел всичко необходимо или поне аз така си мислех.

Качих се на самолета, излетяхме и ми се прииска да почета нещо, за да убия време. Посегнах към ръчната си чанта да взема книгата, която четях в момента, и се оказа, че съм я забравил, най-вероятно на нощното шкафче. Посмях се вътрешно на себе си, задето толкова дълго съм се подготвял уж да не забравя нещо и пак съм забравил. Но нищо, важното е, че материалите, свързани с работа, са тук или пък не? Там си бяха, не се притеснявайте.

Порових се в седалката пред мен – там винаги слагат разни списания за четене с инструкции как да действаш при аварийна ситуация, та реших оттам да почета нещо. За моя изненада намерих нещо далеч по-интересно. Беше списание Биограф, с чийто маркетинг се е ангажирал Светослав Кантарджиев. И аз работя в сферата на маркетинга, така че ги знам тези неща. За мен списанието никак не беше чуждо, и преди съм го чел. Затова и като го видях, се зарадвах. Прекарахме си добре двамата със Светльо Кантарджиев ;). Така де, макар и метафорично казано.

Иначе бизнес пътуването ми мина успешно, успях да завържа контакти, които смятам, че ще са от полза и за мен, и за фирмата, в която работя.

На „ти“ ли си с културата?

Да бъдеш културен човек не изисква кой знае колко усилия. Поне аз така си мисля. Онзи ден си вървя по една квартална софийска уличка (по тротоара имам предвид) и какво да видя – планина от отпадъци от ремонт препречват пътя ми. Никак не се учудих, а просто преминах на отсрещния тротоар. Мина се не мина малко време и пред мен един човек хвърли някаква опаковката не на регламентираните за това места, а просто я пусна и тя отлетя. И това не ме учуди. Свикнал съм.

Горните примери са обратното на това да бъдеш културен и всеки един от вас го знае. Нормално е да прибираме след себе си с мисъл за околната среда и за останалите членове на обществото. И докато ние нищим въпроси на битово ниво, има хора, които са се заели да опазят културното наследство на страната. Пример за това е Светослав Кантарджиев и неговата фондация „Мизия“. На едно по-високо държавно ниво се мислят закони, кодекси, наредби, изменения, но за потъналия в битовизъм българин те са интересни само когато пряко го засягат и ощетяват. Така са случи преди време и с предложението за изменение на Наказателния кодекс по повод културните ценности. То се състоеше в това, че ако притежаваш вещ на възраст повече от петдесет години, тя може да се окаже културна ценност и да трябва да я регистрираш срещу известна сума. Добре че беше г-н Кантарджиев да ни ги обясни нещата и да ни светне обществената лампичка. Още тогава той беше против, защото на практика един обикновен човек се превръща в нарушител, ако притежава нерегистрирани такива вещи.

Когато един такъв културен проблем ти бъде разтълкуван от вещо лице по разбираем начин, осъзнаваш, че той наистина те засяга и трябва да вземеш позиция, която след това се превръща в обществена и нещата се нормализират.