Детски играчки от картон

В моето детство игрите навън бяха любими, а играчките – леко ограничени. Аз обаче не съжалявам, че не съм разполагал с множество колички, камиончета, рейнжъри и какво ли още не. Даже съм благодарен, защото в стремежа си да имам, трябваше да бъда изобретателен.

Тъй като със сестра ми постоянно творяхме нещо, измислихме си сами дизайни на картонени къщи, коли и дори хора. С подръчни средства ги сътворявахме, извайвахме, давахме цвят. Получаваха се чудни играчки, които обаче се задържаха в игрите ни не повече от няколко дни. След това отново започвахме процеса отначало.

Наскоро попаднах на реклама на иновативни еко детски играчки, които развиват въображението и са интерактивни. От любопитство натиснах върху прекрасната снимка, изобразяваща ракети и къщички. Оказа се, че това са картонени елементи, които се сглобяват един в друг, за да се получат съоръжения с различна големина. Колко познато, нали?

Въпреки че бях малко предубеден и дори ехидно самодоволен, че с подобни играчки съм си играл преди повече от 25 години, реших да дам шанс. Разбрах, че в момента създават подобен вид детски забавления с цел улеснение на родителите – физическо и финансово. По този начин чрез картонени къщички няма да се налага да се дават прекалено много пари, няма да заема много място, лесно се сглобява и разглобява. А като бонус – детето може да рисува върху картона, за да го оцвети според собствените си виждания.

Картонените съоръжения са подходящи за игра на деца от различни възрасти. Картонът е така създаден, че да бъде издръжлив на различни влияния и все пак да просъществува повече от моите импровизирани хартиени играчки. Самото пък сглобяване е забавление и за децата, и за родителите и може да се развихри въображението. Различните форми и големини на къщи, писти, изтребители, космически съоръжения, ракети и какво ли още не, са идеални за разнообразни игри и приключения.

Смятам да си поръчам и аз, просто ей така, за да се върна в детството.

5 начина да общуваш с детето си

Тъй като започнах темата с децата, днес ми се иска да я продължа. Причината е, че четох доста интересен пост за хората, които смятат, че работата на учителя е не само да преподава, но и да възпитава. Аз лично смятам, че училището не е точното място, където едно дете ще получи подходящо възпитание за света. Да, някои учители - като тези по литература например, имат темата и възможността да го правят, но един математик и химик едва ли ще говорят на децата за поведение и уважение. Такива преподаватели могат да направят забележка от рода на "добре е да стоиш изправен на стола си", "не е хубаво да драскаш по чина", "говори ясно и с необходимата учтивост към околните" - т.е. за нещата, които виждат по време на часа. Но първо, колко деца ще вземат подобна забележка от сравнително непознат човек под внимание и второ - учителят не може да види и да се бърка в междуличностните отношения на съучениците в междучасията или през другото свободно време. Затова са родителите. Тяхно задължение е да отделят всеки ден време на децата, които са създали, и да ги направляват.

Има много начини за общуване между дете и родител.

1. Наставнически, но без команди - родителят е добре да насочва детето да прави това или онова, а не да се опитва да го контролира. Ведрият тон тук е от по-голяма полза, отколкото строгият.

2. Приятелска игра - много психолози определят като най-успешен начин на възпитание играта. Настолните занимание със семейството помагат на родителя да следи умствените способности на детето и да го наблюдава как се държи в приятелска атмосфера.

3. Общуване чрез мотивация - "Ако сега говориш с мен, ще ти олекне" или "Знаеш, че можеш да ми споделиш, защото можеш да получиш съвет, от човек вече минал през такава ситуация". Ако желаете детето да споделя повече, важно е да загърбите родителя в себе си и да станете повече приятел. Това означава без критики и поучения.

4. Следобед с майката/бащата - родителите често нямат време за децата си и понякога се стига дотам, че синовете и дъщерите им се опитват да им привлекат вниманието като вършат глупости. Добре е родителят да прекарва поне два следобеда седмично или през уикендите, за да комуникира с детето си. Бащата може да каже на сина си да оправят колата, да идат за риба, а майката да излезе на пазар с дъщеря си. Детето се отпуска и започва да общува.

5. Заедно на вечеря -  в много семейства всеки вечеря когато се прибере. Да седнете заедно около масата е чудесна традиция. Говорете за деня си и се смейте. Това показва на детето модел на човешки взаимоотношения.

Различавате ли лъжата?

Вярваме или не, желаем или не, лъжата е част от ежедневието ни. Сблъскваме се с различни нейни форми ежедневнои и в тази връзка е ценно умението да знаем как да я различаваме. Което обаче не винаги е лесно и не винаги има достатъчно явни признаци за нея.

Истината е, че дори децата от малки свикват да лъжат. Правят го в много лека форма, разбира се, но важното е, че го правят. Какво ще стане, ако ги оставите едно дете само за 15 мин. например в някаква стая с голяма шоколадова торта пред него и му кажете да не я докосва? То почти със сигурност ще си "топне" поне пръста и ще го оближе след това. Изкушението е прекалено голямо, за да устои, но същевременно знае, че е забранено. Разбира се, ако го попитате след това дали е опитало тортата почти със сигурност ще отрече. Това си е чиста лъжа...

На децата поне им личи. Колкото повече пораства човек обаче, толкова повече се научава да не му личи и лъже по-умело и в по-големи мащаби. Има си обаче няколко неосъзнати движения на тялото, които могат да издадат лъжеца. Например подърпване на ухото, почесване на носа, прехапване на устната, подхилване, гледане в земята или встрани, докато говори и т.н.

Има не една и две книги писани на темата невербална комуникация. Сигурен съм, че, ако погледнете някоя от тях, ще ви е от полза и ще се научите да "разчитате" хората около вас.

Анимациите за деца и възрастни

Въпреки че от много, много,много,много... много години не съм дете, все още обичам да гледам анимационни филми. Но не от новите, където зрителят вижда в повечето случаи  квадратни грозотии, а класическите анимационни филмчета, които събираха децата от махалата в съседа, който единствен имаше видео. Костенурки, мишки, котки, кучета, русалки (това последното май не трябваше да го казвам)... всички гледахме в захлас рисуваните герои, които оживяваха пред очите ни.

А когато вече дойде и кабелната телевизия... Какъв рай настана! Cartoon network от сутрин до вечер, което межу другото много ми помогна в обучението по английски тогава. Да, съвсем сериозно; традиционно във филмите за деца се използват книжовен език и по-разпространени, познати на малчуганите, думи, било то на английски, немски, френски или български.

Тъжно е, че децата днес гледат анимационни филмчета, които лично за мен нямат художествена стойност. Още повече, че нерядко там героите притежават свръх сили, чрез които упражняват агресия. Единственото, което ни остава, е сами да ги запознаем с любимите стари ленти на "Том и Джери", "Красавицата и Звяра", "Чип и Дейл" и т.н.

Защото родителят е този, който трябва да напътства детето и да възпитава у него чувство за естетика, усет към красивото и доброто.