Отпускарски август за всички

Ако се замислим в кои месеци от годината сме най-непродуктивни на работното място (полузаспали), безспорни фаворити ще са декември и август: първият, защото е претъпкан от празници, като се започне от Никулден и се свърши с Нова година, а вторият, защото традиционно му бива лепван етикетът "отпускарски". И с право.
Кой луд е измислил да се работи в разгара на лятото? То ти едно такова топло, лежерно, тъкмо се охладиш, вземе, че ти се доспи, пък и бира, ако се намеси по някое време, отиде, та се невидя...
Друго си е да знаеш, че на пъпа на летния сезон ще почиваш (не)активно. Море, балкан, излети, прохладни вечери с приятели, така го виждам аз.
Виж, за дванадесетия месец ще се прежаля да (симулирам, че) работя, защото и без това костите ти са сковани от студ, никъде не ти се мърда, а вкъщи да стоиш, скъпо излиза заради тока.
Та предлагам да се гласува и приеме с мнозинсво месец Августин официално да бъде обявен за неработен!
Вие какво мислите?

На полза роду

Да ви кажа аз - Емил Попов, винаги съм много скептичен, като започнат някакви масови акции, най-често с аргументи, че са за благото на всички нас. Защото и с невъоръжено око се вижда интересът и ползите, които биха извлекли определени кръгове от въпросните действия. Такъв беше случаят с поредната масова подмяната на касовите апарати. По време на криза да тръгнеш да подменяш масово касовите апарати с такива, които държат връзка с НАП – как ви се струва. Дайте да поразсъждаваме логично. Какво могат да предотвратят като данъчни нарушения този тип апарати. Могат да попречат на големи търговски обекти и заведения, някои от които имаха практика да трият данните от фискалната памет в края на деня, да го правят. Но могат ли да попречат на едноличен търговец, който е смушен в някой склад или в някое офисче и е решил просто да не пуска касова бележка – това, че апаратът му има връзка с НАП няма абсолютно никакво значение, защото сделката така или иначе няма да мине през апарата. А кажете ми тогава защо беше нужно тая подмяна да е толкова масова. Не можеха ли да бъдат отсети рисковите фирми, при които въвеждането на тези касови апарати би дало реален ефект за хазната, и само те да бъдат задължени да подменят старите. Разбира се. Ама нали в такива случаи винаги става въпрос за това някой да реализира някакви огромни обороти, за да може да даде на друг някакви пари. И всичко това под знамето на загрижеността за хазната и в полза на хората. Засега полза не се вижда, само загуба на време - касовите бележки от новите апарати излизат значително по-бавно, така де, трябва време, докато стигнат до регионалната данъчна служба и се върнат обратно. Емил Попов.

Невинен до доказване на противното - Емил Попов

Знаете, че в правото съществува така наречената презумпция за невинност. Което ще рече, че даже и заподозреният в най-тежко престъпление, за което има неоспорими на пръв поглед доказателства, е невинен, докато това не бъде доказано и съдът не се произнесе с решение по обвиненията. Защо философства Емил Попов така на тая тема? Защото в българското публично пространство, а и от страна на доста отговорни фактори в държавата по-скоро действа обратният принцип, принципът: Аз да кажа, че сестра ти е лека жена, пък ти разправяй, че нямаш сестра. Лепнат обвинение на някого, окепазят го, сринат го психически, професионално и всякак, пък после много важно, че съдът постановил, че човекът е невинен. Отприщих се в тая посока на разсъждения, след като оня ден чух вопъла на единия от тримата горнооряховски лекари, обвинени за причиняване на смърт на недоносено дете поради небрежност. Обвинението беше отправено преди време от министъра на вътрешните работи, след като на обществото бяха представени телефонни разговори, записани със специални разузнавателни средства. Още от тия разговори беше съвсем очевидно, че детето си е било мъртвородено и че очевидно няма престъпление. Така реши и съдът след две поредни съдебномедицински експертизи. На журналистическия въпрос към единия от обвинените лекари дали е щастлив от решението на съда, човекът отчаяно проплака: От какво да съм щастлив, че ми съсипахте кариерата, че ми съсипахте здравето и семейството. Струва си като общество да се замислим над тези думи – докато викаме дръжте убиеца, не се ли превръщаме и ние в такива – па макар и словесни.
Емил Попов.

На умряло куче

Емил Попов е писал доста за българската журналистика. Не много хубави неща, доколкото си спомням. Започвам с уговорката, че със сигурност в тая професия се трудят и много стойностни и можещи хора. Вероятно някой ден ще пиша и за тях. Към днешна дата обаче творческият ми натюрел все ме дърпа към по-тъмните страни и проявления на живота, затова положителните примери със сигурност не са моята страст. Пък и май животът напоследък не ги предлага много. И днешният пример е такъв – за това, как една българска журналистка припка по студиата и защитава интимните интереси на един български богаташ, предполагам потенциален или действащ творчески спонсор. Говоря за Кристина Патрашкова, самопровъзгласила се за един от водещите светски репортери. В предаването “На кафе” Патрашкова грозно оплю жената, която доскоро стоеше до бизнесмена Александър Найденов – актрисата Елен Колева. Оплю я с невиждана страст. Предполагам, не й е било много трудно, защото няма как да е трудно на жена с външността на Кристина Патрашкова да произведе толкова злоба срещу момиче с външността на Елен Колева. Оплю я вероятно със същата страст, с която я е славословела в светските си коментари по времето, по което Елен е била жената до човека с парите. И тук не искам да коментирам стойността и морала на Елен Колева. Не е темата, която ме интересува днес. Емил Попов иска  да коментира това, че е време българските журналисти, доколкото Патрашкова все още е част от това съсловие, да престанат да вадят нож само когато видят умряло куче. За по-безопасно. А в случая – може би и доходоносно.

Политическите мюрета

Ако погледнете тълковния речник, ще видите, че най-общо казано, мюрето е патицата, която ловците слагат за примамка в басейн, където ще ловуват диви патици. Събира с крясъците си тя съмишленици около себе си, а смелите ловци от засада ги застрелват. За съдбата на мюрето нищо не пише в речника, ама така, като се замисля, съвсем не е изключено в суматохата и то да пострада. Ако попитате книгите на Радичков що е това мюре, те ще ви отговорят, че мюрето е смеска от дива и домашна патица, благодарение на което е съсредоточило в себе си качества, дето се харесват на всеки ловец – с креслив, силен и призивен глас примамва, също като дивите си предци, същевременно тихо и омайно обещава спокойствие и домашен уют. Абе с две думи нещо като нищо подобно и само то не знае какво точно е. Знае само какви са целите му – а те са да примами по-голямо ято от диви заблудени патици, за да може ятото да бъде отстреляно после от ловците. Ако следите писанията на Емил Попов дотук и сте запознати с тежненията ми към метафоричния изказ, сигурно вече се досещате, че всичко това е една метафора. Метафора за политическото мюре Меглена Кунева. Примамва ни тя в момента нас, дивите патици, и ударно с призиви, и кротко с обещания – съмишленици ще ни прави, в една голяма кауза, за България. Само че тия диви патици, дето се мъчи да приобщи, първо, не са толкова диви и второ, я познават от времето, когато ги примамваше от един друг политически басейн. А щом са оцелели досега, значи не са и толкова глупави. Така че – не на нас тия! Най-малкото, защото виждаме кой е Ловецът, дето се крие в храстите.
Емил Попов.

Емил Попов: Да изместим темата

Прабаба ми, бог да я прости, не беше учена жена – ходила на училище някъде до пети-шести клас, после я дали да се учи за шивачка, ама стигнала само илици и подгъви, защото междувременно си намерила средата, както обичаше да казва тя – оженила се. Но макар и не особено учена, притежаваше си една силна природна интелигентност, хитрост даже, ама в хубавия смисъл на думата, спомня си Емил Попов. И имаше една стратегия, която не знам дали е била обмисляна, или просто така през годините е установила, че действа – когато се захванеше някаква тема, по която й беше неприятно да говори, или пък й се зададеше въпрос, на който не й се искаше да отговори, много ловко и умело, без даже да разбереш как, изместваше темата в съвършено различна посока. Опитите да се върнеш пак на въпроса, никога не даваха резултат, по-различен от първия, защото се повтаряше абсолютно същото. И с годините се научихме, че няма смисъл да завтаряме опитите си. Между другото, така, минавайки транзит покрай неудобните въпроси, доживя в добро здраве до една доста сериозна за нашите стандарти възраст – 95 години. Та си мисли Емил Попов тия дни, че и Бойко Борисов чисто интуитивно е усетил пиредимствата на тая тактика – да изместваш важните теми на деня и обществото с маловажни, но пък атрактивни. Иначе как да си обясним просторното му интервю в някакво списание, в което той уж без да влага кой знае какво значение, споменава за симпатията си в живота, която някой ден и жена може да му стане. Добра тема за уводни статии с главни букви. Добро изместване на проблемите на деня. Дали обаче тая тактика ще му помогне да има политическо дълголетие – като житейското на прабаба ми?!

Орлов мост и усещането за свобода

Да ви кажа, Емил Попов не разбира много от политика. И от екология не разбирам в детайли. И то какво ли толкова има да се разбира за конкретния случай, за който ще пиша. Нещата са прости – някакви хора искат да изсекат някакви гори, причините за изсичането са същите, поради които човекът от векове унищожава и безчинства върху природата – за да се обогати и облагодетелства; а други някакви хора, преобладаващо младежи, искат да им попречат. И защитават принципите и идеите си, като протестират на един мост в София, наречен Орлов – доста симптоматично име за случая, между другото. Просто и ясно. Кажете ми, ако бъркам някъде в описанието на ситуацията. Не смятам обаче да се впускам в разсъждения за това, колко важно е опазването на околната среда – важно не само за нас, а най-вече заради това, което ще оставим в наследство на своите деца. Не защото чистата и запазена природа не е значимо наследство. А защото смятам, че има нещо много по-съществено от съхранената околна среда, която ще им оставим, и това е съхраненото усещане за свобода. Усещането, че са свободни хора, хора със собствена позиция по важните за бъдещето на страната, пък и на човечеството, въпроси и имат волята и свободата да отстояват тази позиция. Както намерят за добре. Ей това е важно за Емил Попов в тези протести - върнаха ми усещането, че младите хора не са само някакви замъглени от чалгата умове, а са умове, готови за полета на свободата, и вече разпериха криле като каменните орли от моста.