Завръщане в офиса

След двумесечно отсъствие от социалния живот бе време да се завърна и на физическото си работно място. Нямах търпение да се видя с колегите си и да прекарваме пак обедните си почивки в сладки раздумки. Очаквах, че всичко ще е както преди, но не бе. Вече започнах да забелязвам нови неща, пък и ме очакваха изненади във фирмата ни.
И хоум офис ми се отрази добре, но е някак по-зареждащо да се събудиш сутрин и да знаеш, че трябва да си приготвиш нови дрехи, да се срешеш и напарфюмираш. А най-хубавото от всичко е срещата с хора. С тази нагласа се качих в колата и се отправих към работата си. Чувството бе сякаш ми предстои първият учебен ден. Вълнуващо е. Оказа се, че е така и за повечето ми колеги.
Първата изненада в офиса бе промяната на подредбата на мебелировката. Освен, че вече имахме повече маси и столчета за хранен, разполагахме с големи и красиви цветя, които освежаваха обстановката. Бюрата на всички бяха изчистени и подредени като по конец и според тематиката на извършената дейност. Бе въдворен някакъв ред, и не че преди го нямаше, сега бе малко по-хармонично.
Поговорихме с колегите, разказахме си за преживяванията под карантината и се захванахме за работа. За щастие, моето бюро не бе променено и се потопих отново в своето работно кътче. Отне ми малко време да свикна с атмосферата, но си припомних как стават нещата в офиса и започнах да отмятам задача след задача.
В една от мини почивките ми за минута, отместих поглед през прозореца и се загледах в отсрещната кооперация. Оказа се, че там има една възрастна дама, която наблюдава паркираните коли и движението по улицата. Стана ми някак много тъжно за нея, че е сама там. До края на деня отмествах погледа си за кратко, а жената бе все там. Не знам дали просто се улучвахме, или тя не мърдаше. Около 18 часа пак погледнах и вече видях друго – възрастната дама е чакала своя любим и затова е била на прозореца. Може би и затова не съм я забелязвал преди карантината.
Така започна моят първи работен ден в офиса след изолацията. Имаше емоции, имаше новости, имаше човещина.

Омайна усмивка

Всеки от нас си мечтае да има бели, прави, големи зъби, които да заслепяват с красотата си всеки, щом се усмихнем. Неприятното обаче е, че малката част или поне половината от нас не са спечелили от генетичната лотария. Но тъй като има хора като мен, които непрекъснато се интересуват от това как да поддържат отличен външен вид, достигнах до няколко чудодейни хитринки, които да ви споделя.
Първо трябва да отбележа, че като дете носих около две години скоби за изправяне на зъбите. В последствие се оказа, че се нуждая и от брекети, за да се регулира и челюстта. Като всеки тийнейджър отказах, защото си мислих, че ще изглеждам като задръстеняк. Сека разбирам, че е било грешка, но нали все пак трябва да се учим отнякъде.
В момента имам прави зъби, но са подредени на леко по-заострена челюст. Не е болка за умиране, обаче нали знаете, че когато не харесвате нещо в себе си, си мислите, че всички го забелязват. Затова реших да поддържам зъбите си перфектни, чисти и бели, като по този начин да прикрия дефекта си.
Рутината ми се състои в употребата на избелваща паста от естествени и натурални продукти, електрическа четка за зъби, конец за почистване, кокосово масло, черен въглен и една малка тайна – избелващи лентички. Задължително почиствам зъбите си сутрин и вечер и след всяко хранене (понякога забравям и не е фатално). Веднъж в месеца си правя специалната отвара от кокосово масло и черен въглен, с който намазвам зъбите и стоя така около 15 мин. Но най-голямото ми оръжие е правенето на цикли с избелващи лентички. Аз използвам само на една марка – Крест. Първоначално прилагам последователни лентички в 10 дни. После ги поддържам веднъж месечно, а вече след толкова години и веднъж на няколко месеца. Ефектът им е супер, особено ако не искате да прибягвате до химическото избелване.
Вие как поддържате усмивка си бяла? Ще ми бъде интересно да споделите и своите начини.

Да си блогър

Да имаш собствен блог и да го поддържаш ежемесечно с нова информация е едновременно интересно, но и трудно. Аз обичам създаденото от мен и се радвам, че има хора, които се интересуват от мислите и случващото ми се в живота. Именно това ме мотивира да продължавам да споделям с вас. Днес обаче искам да ви накарам да погледнете от другата страна – не просто да сте четящи, а да се замислите за написаното зад думите.

Поддържам блога си от години. Реших да започна с него, защото бе модерно и ми се искаше да поверя дали бих могъл да се справя с нещо подобно. Оказа се, че не е толкова сложно да избереш платформа, да направиш темплейт, да регистрираш домейн и си готов. Така се появих в онлайн пространството.

След като вече имах основата, трябваше да започна да градя. Какво да пиша? Днес какво ми се случи? Ама наистина ли мога да го опиша в текст? Ако никой не го хареса? Ако започнат да ми пишат негативни коментари? Хиляди въпроси и хиляди пъти „ако“. Колебание, лутане, чудене. Накрая просто започнах. Някак събрах сили, отворих празната нова страница и думите се заредиха. Получи се наистина приятен материал и с радост го добавих.

Постепенно придобих увереност и нямах търпение да споделя с всички вас, моите читатели, хубавите и лошите моменти, мислите и чувствата си. Блогът се превърна в моето бягство и моето най-голямо спасение. Така продължих няколко години. След това, знаете, нещата се променят. Нова работа, нови хора, гаджета, приятели, семейство.. Балансът понякога се губи. Беше ми, а и все още ми е, трудно да намирам време да попълвам редовно страниците на виртуалното си дневниче с информация. И именно затова се надявам да ми простите, че понякога пропускам месец и наваксвам през следващия. Истината е, че започвам текст, почти е довършен и нещо се случва, което ме разсейва и не мога да приключа нещата по начина, по който ми се иска.

Обичам да съм блогър и ще продължа да го правя. Имам желание, все още имам сили, а интересни и любопитни истории за вас притежавам в изобилие. Следете ме и очаквайте скоро следващата ми гениална одисея.

Подаръците – пари или преживяване?

Тъй като последните два месеца бяха изключително наситени откъм празненства и купуване на подаръци, се замислих колко всъщност средства отделих за закупуването на вещи. И не, не си мислете, че съм скръндза, просто ми се струва някак излишно да подаряваш неща, които рано или късно ще се захабят и ще трябва да се изхвърлят. Но тогава какъв е перфектният подарък?

Именно този въпрос си зададох при наближаването на следващия повод – Свети Валентин. За мен той е специален, защото трябва да избера най-подходящото и тематично нещо не за кого да е, а за половинката ми. Опитах се да си спомня разговорите ни, какво ѝ се искало да си купи, нуждае ли се от нещо конкретно… Но така и не ми изникна идея за подходящ, полезен или тематичен подарък.

Изведнъж видях промоциите в оптиките, които позволяват закупуването на два чифта слънчеви очила на цената на един. Едновременно изгодно и практично. Прекарах около 2 часа в един от тези магазини и осъзнах, че няма как да избера точните слънчеви очила на любимата си, защото различните модели стояха по коренно различен начин на всяко лице.

Така достигнах и до най-гениалното си хрумване – защо да ѝ подарявам вещ, като мога да я изненадам с преживяване. Ясно е, че емоцията от определени пътувания, екстремни спортове, забавления, остава в съзнанието и сърцето. Прегледах няколко приключенски сайта с интересни предложения, но накрая реших – тридневен поход в Родопите. Не ме мислете за луд, няма да спим на палатка и да се скитаме из планините. Всичко измислих – нощувките ще бъдат в традиционна родопска къща около местността Белинташ. Оттам се насочваме към Кръстова гора, Караджов камък и Ин кая. Тъй като сега времето е неподходящо, направих резервацията за месец май, така че да можем да обединим трите почивни дни около 24-ти.

Реших да напиша текст, който да описва виждането и представата ми за дните в планината. Изчислих всичко по часове и го оформих. След това посетих копирно студио, в което ми помогнаха с дизайна, и го разпечатахм. Подаръкът е готов и нямам търпение да настъпи 14-ти февруари. Приключенецът в мен също е развълнуван за порената емоция  с любим човек. Защо са ми вещи, щом имам свободата да споделям моменти?

За меките умения и как да ги развием във фирмата си

Какво представляват меките умения?
Меките умения са поведенчески или социални умения на професионалист. Тъй като са свързани с личността на индивида, те са много по-трудни за придобиване, отколкото техническите умения (твърди умения). Например: с ежедневни усилия всеки може да се научи да говори език или да използва софтуер. От друга страна, доброто общуване обикновено е вродено умение, което отнема много повече време да се научи.
Меките умения са все по-популярна тема за разговор в професионалните среди. Дори и да не сме собственици на бизнес, управители и специалисти по човешки ресурси, те винаги играят важна роля на работното място, независимо дали някой ги изисква от нас, или ние от хората, с които работим. В крайна сметка те са това, което определя как човек ще се отнася към колегите си и ще се справя със ситуации на натиск или конфликт. Може би най-важните меки умения, които повечето фирми очакват от служителите си, са сътрудничеството (работа в екип), комуникацията, способността за правилно разпределение на времето, критичен анализ, способност за решаване на проблеми и емоционална интелигентност.
А за тези, които заемат високи позиции във фирмите си, винаги е актуален въпроса: Как да развием меки умения в екипа ни?
Колкото и да е по-трудно да се развият меките умения от твърдите умения, тази задача става възможна, ако се използват правилните инструменти.
1. Предложете обучение и си поставете цели
Платформите за електронно обучение са чудесни ресурси за развиване на меки умения. Използвайки игрив език, часовете стават по-интересни за обучаваните, което спомага за постигането на по-високи резултати.
Важно е тези обучения да имат цели, съобразени с реалните ситуации, в които биха могли да попаднат служителите на работното място. Ако намерението е да се даде възможност на екипа да се справи с напрегнати дни в офиса, дейността трябва да бъде проектирана така, че да симулира този тип ситуация. Друга точка на внимание е оценката на резултатите. Те трябва да бъдат преобразувани в бележки или оценки, така че да има последователна метрика в поведенческия анализ на всеки служител.
2. Работете по едно меко умение наведнъж
Опитът да работите върху всички меки умения наведнъж не е най-добрият начин да развиете екипа. Ако това се случи, обемът на информацията ще бъде твърде голям, което може да обърка служителите и да ги възпрепятства да научат каквото и да било.
Фокусът е ключовата дума. Обученията от 5 до 10 минути, насочени към една компетентност, са много по-ефективни от дългите курсове с огромно съдържание. С кратки уроци ученето и задържането на информация стават много по-ефективни.
3. Дайте на служителите самостоятелност
Когато служител започне да предлага нови идеи и да участва по-активно в проектите на екипа, насърчавайте това поведение. Това кара професионалиста да расте и да може да предприема по-големи предизвикателства в кариерата си. Показването на подкрепа в тези моменти създава връзка на доверие между ръководители и служители. Така те се чувстват мотивирани и подобряват меките си умения за независимост и лидерство.
А лидерството само по себе си е изключително важно меко умение. Не забравяйте да развивате своето.

За вярата, книгите и Васил Лазаров

Силата на всеки писател е в начина му на виждане на света и вплитането му в произведенията. За едни това е реализмът, за други комбинацията от емоции, а за трети - вярата им. Всички тези разбирания са писмено описани, за да може да разкрият пред читателите и нови хоризонти за размисъл и светоусещане. Както направи с мен Васил Лазаров. 

Сама по себе си вярата е движеща сила напред. Тя помага да надскочиш възможностите си и да преоткриеш и света, и Аз-а. Според някои разбирания това е вярата в теб самия, а според други - божествената сила. В това, разбира се, няма нищо лошо, даже напротив. Вярата в Бога като закрилник и пътеводител е невероятен начин пак да се довериш и на себе си. Но до каква степен може да се оставим само на това течение? Трябва ли то да ни напътства, дори и от книгите?

Романите и като цяло художествените произведения на Васил Лазаров са белязани освен от достоверността на историята си, и от намесата на религията. Тя е вплетена като добродетел и като мотив, че именно тази вяра нашепва, че все някъде те очаква по-добро. Необходимо е само да си достатъчно отговорен, за да си го заслужиш. А това не е ли да пак да се довериш на себе си?

За мен бе изключително интересно да разбера как български автор може да повлияе на сетивата и да постави скрития въпрос в какво вярваш и защо. Може би за някои това е отклонение от същината, но не само авторите имат своя мироглед на писане, а и читателите имат различно разбиране. И точно тук е кулминацията на литературата в живота ни. 

За едни ще бъде прекалено, други няма да обърнат значение, а трети – ще открият скрит смисъл за себе си. Затова аз мисля, че във все повече книги трябва да има мотиви за вяра – защото само така ще повярваме в нещо, което ще ни води напред. А вие вече открихте ли своето?

Как да преодолеем песимизма?

Да виждаме света в черно. Да мислим, че тези около нас се заговорничат срещу нас. Да обръщаме повече внимание на отрицателните си емоции. Да намираме трудности навсякъде и да вярваме, че дори и малките проблеми в ежедневието ни са непреодолими.
Когато някой се чувства така, вероятно е защото песимизмът се е настанил в живота му и сега сее нещастие дори в ситуации, които въобще не са толкова страшни.
Някои хора смятат, че са песимистични „по природа“, но грешат. Никой не се ражда по този начин, животът ни учи да бъдем такива. С течение на времето натрупваме фрустрации и негативни преживявания, които се опитваме да асимилираме, „научаваме“ се да бъдем песимистични. Това е мироглед, който не ни носи полза, напротив, потопява ни в лабиринт без изход.
Трябва да знаем, че нашите мисли и нагласи силно влияят на резултата от всичко, което правим. Не можем просто да седнем и да чакаме решенията на проблемите ни да дойдат при нас и да оставим на произвола на съдбата да пресекат пътя ни.
Песимистите смятат, че не си струва да се борят, защото независимо какво правят, нищо няма да се промени. Ето защо те се убеждават в пасивността и отчаянието си и винаги виждат чашата като наполовина празна.
Ние обаче можем да поправим това чувство на безсилие, тъй като промяната на отношението ни към живота е в нашите ръце. Всеки може да поеме водещата роля и да предизвика себе си да види нещата по по-положителен начин. Този начин на мислене ще повлияе на настроенията ни и ще ни възнагради положително в ежедневието ни.
Борбата с песимизма включва промяна на навиците, които ни карат да се съсредоточaваме върху негативните мисли и емоции. Размишляването върху това, което ни кара да се чувстваме по този начин, ще бъде първата стъпка, която трябва да предприемем, за да преориентираме отношението си към живота.
Често се случва да открием, че песимизмът е отношение, което „наследяваме“, може би чрез възпитанието, което сме получили в нашето семейство. Осъзнаването, че можем да променим този навик и да променим инерцията на негативното мислене, е следващата стъпка, която трябва да предприемем, за да достигнем целта си. Опитайте се да станете по-позитивни хора, за да можете да се наслаждавате на щастливи времена и да живеете живота си по не толкова негативен начин.