Тъй като наскоро имах рожден ден и получих много поздравителни адреси, забелязах една нова тенденция. Според моите виждания вече не е актуално да честитим празниците лично, а чрез различните социални мрежи. Щом си го публикувал в профила на някого и всички са го видели, то значи си си изпълнил мисията.
С носталгия поглеждам назад, когато получавахме картички с морски и солени целувки от морето и нашите близки. Малко по-напред във времето са и задължителните картички с дълги, дълбоки и сърцати пожелания. Те се прикрепяха към всеки подарък и често се чудихме дали са четното или нечетното допълнение към него.
В наши дни стана модерно да се поздравяваме с SMS-си с краткото „Честит рожден ден! Всичко най!“. Причината бе, че цените им бяха изключително високи. После преминахме на телефонни обаждания. Всъщност тях винаги ги е имало, но просто от стационарните се прехвърлиха на мобилните.
И така неусетно достигаме до днес. Вече изпращаме текстови съобщения чрез най-разнообразни приложения. Опциите ни са много и хубавото е, че към всяка от тях освен пожелание, може да добавиш и визуален ефект. Тенденцията провокира и създаване на подобни анимирани послания и в самите социални мрежи. Някои от тях даже са с текст и не се налага да мислиш, а само да натиснеш и споделиш. Леко е сконфузен моментът, когато и друг като теб избере същото пожелание. Също толкова неприятно е и да получиш препратен файл с една онлайн картичка.
Затова аз питам къде остана личното? Защо ще искаш да поздравиш някого и да му пожелаеш всичко най-добро, когато дори не го мислиш и чувстваш? С натискането на бутона, за да спестим няколко минути време, някак сме забравили да поздравяваме чистосърдечно. Аз пък ще продължавам да пиша дълги послания – на хартия или на съобщения, и ще се честитя както намирам за добре.
Според патриархалните норми жената е тази, която трябва да е около домашното огнище, да сплотява семейството чрез приготвянето и сервирането на вкусна храна. Както обаче знаете, вече сме в 21-ви век и за добро или лошо сме оставили настрана старите порядки. Вече не само жената е царицата на кухнята и домакинските задължения, а мъжът е водещата фигура за осигуряване на прехраната. Ролите са не просто разменени, но и дълбоко вплетени.
Започнах с подобно въведение, защото искам да ви подготвя за днешната тема в блога, а именно мъжът в кухнята. За да премахна всички предразсъдъци и да оборя тезата, че кухнята принадлежи само на жените, ви споделям как вкъщи се случват нещата. Вярвам, че ние не сме изключение, а едни от многото представители на съвременното поколение.
Трябва да ви призная, че вкъщи обичам аз да готвя и да създавам нови кулинарни деликатеси. Жена ми също се справя отлично, но всъщност аз изпитвам удоволствие от приготвянето на храна. Даже бих го нарекъл свое хоби, което е полезно за цялото ни семейство.
Не си представяйте обаче, че коментирам кулинарната тематика с бабите и лелите от блока. Аз обичам да експериментирам, да създавам модернистични ястия, които рядко може да опитате в домашна обстановка. Затова със съпругата ми сме се разбрали така – аз готвя около 3 пъти в седмицата по-специални ястия, а през останалото време тя забърква вкусните български гозби.
Нямаме стриктен график и никой не се сърди на другия, ако не е в настроение и не желае да приготви храна. Трябва да знаете, че ние спазваме максимата, че всяка храна се готви с любов, а не насила. Затова когато достигнем до подобна ситуация, просто поръчаме от някой ресторант.
Аз съм мъж и прекарвам време в кухнята, защото ми харесва. Смело го заявявам и не се притеснявам. Страстта си е страст и не се подчинява на предразсъдъци. Нека живеем в новата по-свободна ера!
В моето детство игрите навън бяха любими, а играчките – леко ограничени. Аз обаче не съжалявам, че не съм разполагал с множество колички, камиончета, рейнжъри и какво ли още не. Даже съм благодарен, защото в стремежа си да имам, трябваше да бъда изобретателен.
Тъй като със сестра ми постоянно творяхме нещо, измислихме си сами дизайни на картонени къщи, коли и дори хора. С подръчни средства ги сътворявахме, извайвахме, давахме цвят. Получаваха се чудни играчки, които обаче се задържаха в игрите ни не повече от няколко дни. След това отново започвахме процеса отначало.
Наскоро попаднах на реклама на иновативни еко детски играчки, които развиват въображението и са интерактивни. От любопитство натиснах върху прекрасната снимка, изобразяваща ракети и къщички. Оказа се, че това са картонени елементи, които се сглобяват един в друг, за да се получат съоръжения с различна големина. Колко познато, нали?
Въпреки че бях малко предубеден и дори ехидно самодоволен, че с подобни играчки съм си играл преди повече от 25 години, реших да дам шанс. Разбрах, че в момента създават подобен вид детски забавления с цел улеснение на родителите – физическо и финансово. По този начин чрез картонени къщички няма да се налага да се дават прекалено много пари, няма да заема много място, лесно се сглобява и разглобява. А като бонус – детето може да рисува върху картона, за да го оцвети според собствените си виждания.
Картонените съоръжения са подходящи за игра на деца от различни възрасти. Картонът е така създаден, че да бъде издръжлив на различни влияния и все пак да просъществува повече от моите импровизирани хартиени играчки. Самото пък сглобяване е забавление и за децата, и за родителите и може да се развихри въображението. Различните форми и големини на къщи, писти, изтребители, космически съоръжения, ракети и какво ли още не, са идеални за разнообразни игри и приключения.
Смятам да си поръчам и аз, просто ей така, за да се върна в детството.
След двумесечно отсъствие от социалния живот бе време да се завърна и на физическото си работно място. Нямах търпение да се видя с колегите си и да прекарваме пак обедните си почивки в сладки раздумки. Очаквах, че всичко ще е както преди, но не бе. Вече започнах да забелязвам нови неща, пък и ме очакваха изненади във фирмата ни.
И хоум офис ми се отрази добре, но е някак по-зареждащо да се събудиш сутрин и да знаеш, че трябва да си приготвиш нови дрехи, да се срешеш и напарфюмираш. А най-хубавото от всичко е срещата с хора. С тази нагласа се качих в колата и се отправих към работата си. Чувството бе сякаш ми предстои първият учебен ден. Вълнуващо е. Оказа се, че е така и за повечето ми колеги.
Първата изненада в офиса бе промяната на подредбата на мебелировката. Освен, че вече имахме повече маси и столчета за хранен, разполагахме с големи и красиви цветя, които освежаваха обстановката. Бюрата на всички бяха изчистени и подредени като по конец и според тематиката на извършената дейност. Бе въдворен някакъв ред, и не че преди го нямаше, сега бе малко по-хармонично.
Поговорихме с колегите, разказахме си за преживяванията под карантината и се захванахме за работа. За щастие, моето бюро не бе променено и се потопих отново в своето работно кътче. Отне ми малко време да свикна с атмосферата, но си припомних как стават нещата в офиса и започнах да отмятам задача след задача.
В една от мини почивките ми за минута, отместих поглед през прозореца и се загледах в отсрещната кооперация. Оказа се, че там има една възрастна дама, която наблюдава паркираните коли и движението по улицата. Стана ми някак много тъжно за нея, че е сама там. До края на деня отмествах погледа си за кратко, а жената бе все там. Не знам дали просто се улучвахме, или тя не мърдаше. Около 18 часа пак погледнах и вече видях друго – възрастната дама е чакала своя любим и затова е била на прозореца. Може би и затова не съм я забелязвал преди карантината.
Така започна моят първи работен ден в офиса след изолацията. Имаше емоции, имаше новости, имаше човещина.
Всеки от нас си мечтае да има бели, прави, големи зъби, които да заслепяват с красотата си всеки, щом се усмихнем. Неприятното обаче е, че малката част или поне половината от нас не са спечелили от генетичната лотария. Но тъй като има хора като мен, които непрекъснато се интересуват от това как да поддържат отличен външен вид, достигнах до няколко чудодейни хитринки, които да ви споделя.
Първо трябва да отбележа, че като дете носих около две години скоби за изправяне на зъбите. В последствие се оказа, че се нуждая и от брекети, за да се регулира и челюстта. Като всеки тийнейджър отказах, защото си мислих, че ще изглеждам като задръстеняк. Сека разбирам, че е било грешка, но нали все пак трябва да се учим отнякъде.
В момента имам прави зъби, но са подредени на леко по-заострена челюст. Не е болка за умиране, обаче нали знаете, че когато не харесвате нещо в себе си, си мислите, че всички го забелязват. Затова реших да поддържам зъбите си перфектни, чисти и бели, като по този начин да прикрия дефекта си.
Рутината ми се състои в употребата на избелваща паста от естествени и натурални продукти, електрическа четка за зъби, конец за почистване, кокосово масло, черен въглен и една малка тайна – избелващи лентички. Задължително почиствам зъбите си сутрин и вечер и след всяко хранене (понякога забравям и не е фатално). Веднъж в месеца си правя специалната отвара от кокосово масло и черен въглен, с който намазвам зъбите и стоя така около 15 мин. Но най-голямото ми оръжие е правенето на цикли с избелващи лентички. Аз използвам само на една марка – Крест. Първоначално прилагам последователни лентички в 10 дни. После ги поддържам веднъж месечно, а вече след толкова години и веднъж на няколко месеца. Ефектът им е супер, особено ако не искате да прибягвате до химическото избелване.
Вие как поддържате усмивка си бяла? Ще ми бъде интересно да споделите и своите начини.
Да имаш собствен блог и да го поддържаш ежемесечно с нова информация е едновременно интересно, но и трудно. Аз обичам създаденото от мен и се радвам, че има хора, които се интересуват от мислите и случващото ми се в живота. Именно това ме мотивира да продължавам да споделям с вас. Днес обаче искам да ви накарам да погледнете от другата страна – не просто да сте четящи, а да се замислите за написаното зад думите.
Поддържам блога си от години. Реших да започна с него, защото бе модерно и ми се искаше да поверя дали бих могъл да се справя с нещо подобно. Оказа се, че не е толкова сложно да избереш платформа, да направиш темплейт, да регистрираш домейн и си готов. Така се появих в онлайн пространството.
След като вече имах основата, трябваше да започна да градя. Какво да пиша? Днес какво ми се случи? Ама наистина ли мога да го опиша в текст? Ако никой не го хареса? Ако започнат да ми пишат негативни коментари? Хиляди въпроси и хиляди пъти „ако“. Колебание, лутане, чудене. Накрая просто започнах. Някак събрах сили, отворих празната нова страница и думите се заредиха. Получи се наистина приятен материал и с радост го добавих.
Постепенно придобих увереност и нямах търпение да споделя с всички вас, моите читатели, хубавите и лошите моменти, мислите и чувствата си. Блогът се превърна в моето бягство и моето най-голямо спасение. Така продължих няколко години. След това, знаете, нещата се променят. Нова работа, нови хора, гаджета, приятели, семейство.. Балансът понякога се губи. Беше ми, а и все още ми е, трудно да намирам време да попълвам редовно страниците на виртуалното си дневниче с информация. И именно затова се надявам да ми простите, че понякога пропускам месец и наваксвам през следващия. Истината е, че започвам текст, почти е довършен и нещо се случва, което ме разсейва и не мога да приключа нещата по начина, по който ми се иска.
Обичам да съм блогър и ще продължа да го правя. Имам желание, все още имам сили, а интересни и любопитни истории за вас притежавам в изобилие. Следете ме и очаквайте скоро следващата ми гениална одисея.
Тъй като последните два месеца бяха изключително наситени откъм празненства и купуване на подаръци, се замислих колко всъщност средства отделих за закупуването на вещи. И не, не си мислете, че съм скръндза, просто ми се струва някак излишно да подаряваш неща, които рано или късно ще се захабят и ще трябва да се изхвърлят. Но тогава какъв е перфектният подарък?
Именно този въпрос си зададох при наближаването на следващия повод – Свети Валентин. За мен той е специален, защото трябва да избера най-подходящото и тематично нещо не за кого да е, а за половинката ми. Опитах се да си спомня разговорите ни, какво ѝ се искало да си купи, нуждае ли се от нещо конкретно… Но така и не ми изникна идея за подходящ, полезен или тематичен подарък.
Изведнъж видях промоциите в оптиките, които позволяват закупуването на два чифта слънчеви очила на цената на един. Едновременно изгодно и практично. Прекарах около 2 часа в един от тези магазини и осъзнах, че няма как да избера точните слънчеви очила на любимата си, защото различните модели стояха по коренно различен начин на всяко лице.
Така достигнах и до най-гениалното си хрумване – защо да ѝ подарявам вещ, като мога да я изненадам с преживяване. Ясно е, че емоцията от определени пътувания, екстремни спортове, забавления, остава в съзнанието и сърцето. Прегледах няколко приключенски сайта с интересни предложения, но накрая реших – тридневен поход в Родопите. Не ме мислете за луд, няма да спим на палатка и да се скитаме из планините. Всичко измислих – нощувките ще бъдат в традиционна родопска къща около местността Белинташ. Оттам се насочваме към Кръстова гора, Караджов камък и Ин кая. Тъй като сега времето е неподходящо, направих резервацията за месец май, така че да можем да обединим трите почивни дни около 24-ти.
Реших да напиша текст, който да описва виждането и представата ми за дните в планината. Изчислих всичко по часове и го оформих. След това посетих копирно студио, в което ми помогнаха с дизайна, и го разпечатахм. Подаръкът е готов и нямам търпение да настъпи 14-ти февруари. Приключенецът в мен също е развълнуван за порената емоция с любим човек. Защо са ми вещи, щом имам свободата да споделям моменти?
