Толерантност само на теория - Емил Попов

Попадна оня ден Емил Попов на едно изследване на социологическата агенция “Алфа Рисърч” за това, какви са нагласите на българското общество спрямо така нареченото интегрирано обучение на деца с ограничени възможности. За тези, които не знаят какво е интегрирано обучение, а предполагам те са много, защото за разлика от развитите страни, където то се прилага отдавна, у нас все още е слабо познато. При интегрираното обучение децата с ограничени възможности, вместо да се обучават по домовете си или пък в специализирани само за такива деца училища, се обучават в масовите училища със своите връстници. Интересно ми стана какви ще са резултатите от изследването, защото имам теория, че в това отношение българинът не е от най-толерантните хора. Спомнете си случая с въстаналото село, в което искаха на настанят дом с умствено изостанали дечица. Затова ми стана приятно, когато в началото на изследването видях, че 73 % от българите твърдо застават зад идеята за интегрирано обучение на тези деца. Но. Оттук нататък резултатите сочеха в подкрепа на моята теория. Когато на анкетираните е зададен въпрос за това, дали биха били съгласни в класа на тяхното дете да учи дете с ограничени възможности, този процент на подкрепящи идеята рязко спада. Толерантност на думи. А западният опит в това отношение отдавна е показал, че съвместното обучение на деца с ограничени възможности заедно с връстниците им носи полза и за двете страни – децата със специални потребности се социализират и излизат иззад стените на дома, а обикновените деца развиват в много по-голяма степен подкрепящо поведение и толерантност. Така че, ако не сме склонни да помогнем на децата в нужда, нека помогнем поне на своите в това да станат по-добри хора. Поне аз Емил Попов ще се постарая.

Ето така

Застигна ни поредната българска трагедия и сред облаците и отломките от взривовете покрай Петолъчката, сред мъката на роднините и ужаса от преживяното на оцелелите изплува не учудващата вече Емил Попов и никого арогантност и непукизъм на някакъв субект, който само в България може да се нарича работодател. Изплува и една истина, за начините, по които се вземат държавни поръчки, истина, за която всички се догаждаме интуитивно, само дето рядко излизат конкретни доказателства. Не че е толкова трудно доказуемо. Просто май никой няма интерес от тая истина, защото всички са в джаза. Чиновничка от Министерството на отбраната, от чието решение вероятно е зависело взимането на тази или пък на друга поръчка от въпросната фирма, била на почивка на остров Бали – подарък от същата фирма. Преди години мой далечен познат, който трябвало да тегли кредит от някаква банка, ми сподели за поискан подкуп в доста сериозен размер от служителя, от когото зависело това. От много места съм чувал, че за да работиш с някое държавно предприятие, а и с голяма частна фирма, трябва да даваш десятък на човека, от когото зависи възлагането на поръчката. И ако сте се чудили как някакви хора на държавна служба или пък на работа в някаква институция на твърда заплата, които не са получили в наследство имоти или милиони от богата леля в Америка, поддържат стандарт, който не отговаря на доходите им – скъпи коли, изкарани от магазина, екскурзии и почивки в атрактивни и скъпи туристически обекти и други подобни екстри - вече не се чудете как. Ето така. За съжаление голяма част от тях никога няма да разкрием, мисли си Емил Попов...

Емил Попов и информационните сайтове

Отдавна се говори за това, че пресата в сегашния си вариант, на хартиен носител, няма далечни хоризонти. Емил Попов е съгласен с тези прогнози - в кръга на познатите и приятелите ми няма такива, които сутрин отиват на сергията, за да си купят вестник. Всеки модерен човек сутрин взема чашата с кафето и сяда пред компютъра, за да прегледа информационните сайтове. Да, студеният екран на монитора няма оня особен чар, който има в това да разлистиш вестникарска хартия, ама и съвременният човек не робува на сантименти и гледа преди всичко удобството си. Затова си мисля, че краят на пресата в сегашния й вид е предизвестен. Ясно е, че медиите на бъдещето ще бъдат информационните сайтове. И явно, осъзнали този факт, много хора насочиха усилията си в тази посока. Няма лошо. Както казва Мечо Пух: колкото повече, толкова повече. Само че в сегашния си вид този изобилен информационен поток ми прилича повече на уан мен шоу. Зад тези сайтове, които никнат като гъби всеки ден, обикновено стои отделен самодеец, а не сериозен журналистически екип,. Някой решава, че журналистиката е лесна работа, и прави информационен сайт. Обикновено се публикуват някакви информации, взети от друг информационен сайт или вестник, попроменени малко, неграмотно при това, пълни с правописни грешки и закичени с атрактивно заглавие, за да привличат читателското внимание. И наистина привличат - с агресивните си заглавия тези сайтове сигурно често удрят в земята по посещаемост източниците, от които са откраднали информацията. Дефицит на справедливост и отчайваща неграмотност - определение, което май може да лепне като по мярка за почти всяка част от нашия живот. Не бъдете и вие част от това, и не подкрепяйте такива източници. Искрено ваш, Емил Попов.

За кого бият барабаните

 Оная нощ за пореден път аз Емил Попов се убедих, че няма абсолютно никакъв смисъл човек да се притеснява предварително за каквото й да е. Защото в живота обикновено лошите неща идват изневиделица, когато най-малко ги очакваш и когато притесненията ти са дълбоко приспани. Така стана и със земетресението – сигурен съм, че много от вас се притесняват винаги, когато чуят по новините за поредния природен катаклизъм някъде по света, че и тук може да ни сполети нещо подобно. То обаче се случи точно когато не го очаквахме, слава богу без жертви и разрушения. Има обаче неща, за които трябва да се притесняваме, трябва да мислим предварително и предварително трябва да вземаме мерки. Ако има кой да ни обърне внимание. В нашия блок, който е шестетажен, на първият етаж са магазини, които още по времето на масовата приватизация бяха приватизирани от магазинерите, които работеха там. След което започна едно преустройство, едно бутане на носещи стени и конструкции, думи нямам. Уплашени за стабилността на блока при едно евентуално земетресение, ние многократно сезирахме органите, които отговарят за това. Резултати никакви. Обадихме се даже на предаването “Частен случай” и на Владимир Береану от националната телевизия – дойде човекът, направи репортаж, направи срещи с отговорните институции – резултат отново нулев. И ми става смешно тия дни, като слушам как премиерът е дал нареждане при евентуален нов трус полицаите да обикалят със свирки по улиците и да правят шумотевица, за да разбудят населението. Не е ли по добре биенето на барабани да е предварително и да го правят не полицаите, а отговорните държавни органи - с наказателни решения за всяка бутната носеща стена? 

Емил Попов-ич

Цената на несъстоял се мобилен разговор – Емил Попович

Много мразя хора, които пестят от мобилни разговори. Защото цените на мобилните разговори толкова паднаха, че много отдавна вече не са оня лукс, който бяха преди години, когато най-честата реплика на притежателите на мобилни телефони към разприказвалия им се събеседник беше: хайде, затварям, че е много скъпо. Защо ви занимавам с тоя въпрос. Миналата седмица аз Емил Попов(ич) се срещнах с един бивш съсед, той се премести и вече живее в друг квартал, и от дума на дума се разбрахме да му свърша определена работа. Уговорихме се да ми се обади вечерта преди въпросния ден, за да се разберем дали няма промени в уговорката. И понеже той беше заинтересуваната страна, ми записа мобилния и - по негово искане - домашния телефон, аз негови телефони не записах. Така стана обаче, че за въпросния ден на мен ми изникна неотложен ангажимент и си мислех, че като ми се обади да се уточним, ще му кажа, че плановете се променят. Той обаче не звънна на мобилния ми телефон, а се обадил вкъщи, на стационарния телефон, по време, когато ме няма, и казал на жена ми да ми напомни за следващия ден и че ще мине да ме вземе по времето, за което имахме предварителна уговорка. Като се прибрах, се опитах да се свържа с въпросния стационарен телефон, от който е звъннал, защото други негови координати нямах, но така и не успях, никой не вдигаше. На следващия ден в обявеното време идва да ме вземе - мен, както можете да се досетите, ме няма. Кажете ми сега: струва ли загубеното време и изхабените нерви и от двете страни цената на един мобилен разговор?!

Пак за 9 май

Днешният ми материал пак ще бъде посветен на 9 май, както беше и предишният. И веднага ще ви обясня кое ме кара да се повтарям, макар и отчасти. На самия ден, за да го отбележа, защото наистина смятам, че е ден, който трябва да бъде отбелязан, си позволих да постна на стената си във Фейсбук архивни кадри за това, как руснаците тогава, през май 1945 година, празнуват по площадите победата. Малко след това един от приятелите ми във фейсбук, предполагам, във връзка с това, което публикувах, постна някакво десетминутно филмче за зверствата, които е извършвал Сталин, за лагерите и т. н. Да не бъдем толкова мнителни, възможно е и да не е бил провокиран този пост от моя клип, но при всички случаи имаше връзка с датата 9 май. Та затова пиша тия няколко реда днес. Да уточня, за тези, които са объркани в представите си за това, каква дата е 9 май. 9 май е ден, в който се отбелязва победата над фашизма, ден, в който се празнува едно наистина значима историческа победа, и неслучайно този ден е избран за ден на Обединена Европа. И тази дата няма нищо общо с престъпленията по време на Сталинския режим. За жертвите на нацизма, и на сталинизма си има специален ден и този ден е 23 август. Тогава, смятам, е редно да говорим за грешките и престъпленията на този или онзи политически режим. А Девети май е бил и винаги ще бъде Денят на победата и ден, в който трябва да се празнува – кой както намери за добре.

Поздрави,
Емил Попович

Емил Попов: Денят на победата

Здравейте от мен – Емил Попов Наближава 9 май. Датата, която се приема за края на Втората световна война. Ден по-рано един съветски маршал - Георгий Жуков - приема в Берлин от Хитлеровия фелдмаршал Вилфелм Кайтел безусловната капитулация на Нацистка Германия. След малко повече от месец същият съветски маршал на бял кон ще приеме Парада на победата на централния площад в Москва. Няма да говоря за това, че за тогавашния Съветски съюз тази война наистина е била отечествена, и за това, че за територията си – и в материален, и в духовен смисъл - тая велика нация плати много висока цена - 20 милиона жертви. Това ако го забравим, със сигурност няма да е честно към паметта на тези милиони жертви, но в никакъв случай няма да е фатално. Иска ми се да припомня обаче какво е фашизмът – защото това ако го забравим, е фатално. Така се случи, че гледах напоследък много филми, посветени на Втората световна война, на фашизма и на жертвите му – “Пианистът”, “Четецът”, “Музикална кутия” и др. Повечето от тях са популярни, но този, който истински ме потресе, не е толкова известен. Филмът се казва “Крахът на Третия райх”. Във филма секретарката на Хитлер от последните месеци на живота му разказва за живота в бункера в последните дни преди самоубийството на Хитлер и капитулацията на Фашистка Германия. Вътре в бункера са всички приближени на Хитлер. И Гьобелс с жена си Магда и с шестте им невръстни деца. Когато съветските войски влизат в Берлин, Гьобелс и жена му отравят и шестте си деца, след което се самоубиват. Ето това е фашизмът – майка, която убива шестте си деца. И трябва да го помним. Без никакви идеологически уговорки. Емил Попов.