Няма нищо по-хубаво от лошото време, ама не и в България

Здравейте, приятели!
Зимата е в разгара си и по мои скромни наблюдения лошото време винаги ни сюрпризира: неизчистени от сняг улици, закъснели коли на градския транспорт и т.н. Като махнем досадното чистене на автомобили и гаражи от сняг и високите сметки за ток, изобщо не ме бърка навън дали трещи, духа или вали. Дори напротив: няма нищо по-хубаво от лошото време, което ни позволява да изпаднем в себепознавателна меланхолия.
Днес именно в такова едно настроение съм и аз, разсъждавайки върху нещата от живота. Мисля си, че утре е петък (!!!), след 11 дни е Бъдни вечер, а после идват Коледа (цели 3 дни, обичам тежките маси!) и Нова година. Декември месец да е цяла година, ако може.
Анализирайки така философски и екзистенциално, внезапно усмивката ми отстъпва място пред опънатите като струна устни, когато разберем, че половинката си е харесала поредните "уникални и последни за тази година" чифт обувки или тъщата идва на гости, защото много се била затъжила за нас (2 седмици са си цифра, определено, спор няма).
Та мислите ми продължават в насока: "Ти хубаво обичаш мрачното време, ама даваш ли си сметка какво се случва със съгражданите ти в такъв момента?" Отговарям си: "Момент като всички други, какво толкова. И без това голяма част от българите обичат да отговарят на "Добър ден!" с "Какво му е доброто?" А моето вътрешно "Аз" продължава настойчиво: "Не, не, спомни си какво става навън, когато вали дъжд или сняг."
Спомних си, ужас! :(
Блъскане с чадъри, шофьори, които искрено вярват, че водата в локвите по улиците остава статична, независимо от обстоятелствата и най-вече движенията, запушена канализация (незнайно как, обяснява ни се и този път от общината) и пр.
А после се питаме кога ще ги стигнем германците... Чисто и просто: никога. Ние с едното лошо време не можем да се оправим. Вървим вглъбени в проблемите си, здраво стиснали чадърите и храбро отстоявайки посоката на траекторията си, категорично отказвайки да се изместим 3 см, за да може отсрщният да мине.
Не дай си, Боже, сняг да натрупа. Тогава разминаването по тесните пътечки става по-сложно и от взимане на изпит по висша математика: блъскане, бутане, а извинението е мираж. Даже вие трябва да се извините, че изобщо минавате оттам.
Няма нищо по-хубаво от лошото време, ама не и в България!

Честит понеделник!

Обществена тайна е, че понеделник за мнозина е любимият ден от седмицата. Ентусиазирани, отпочинали, всеотдайни, така започваме работната седемдневка. В някой друг живот, може би...
В този броим дните до петък, като в преброяването преди сряда един ден е равен на три, а 1 час - 180 минути. Няма математически закони и правила, когато прилагаме аритметика в работно време за изчисляване на края до неработното такова. Всичко се диктува от мислите ни за слънчеви летни дни на плажа, безгрижно и безкрайно отваряне на бири, вечери на открито с приятели и т.н.
За мое щастие, световната енциклопедия Уикипедия също намира в първия ден от работната седмица нещо демонично и обладано от черни сили. Там четем, че в Англия понеделник след Великденските празници е (не)известен още като ден на някаква си черна Анис:

Та честит понеделник!

Осветителни тела за детска стая

Наскоро племенникът ми има рожден ден. Естествено, за да не купувам разни играчки, които може и да не хареса, директно попитах сестра ми какво да му взема за празника.

Доста се позамисли и тя, защото е малко глезен малкия и за всяка прищявка му се угажда, ноо ... това е друга тема на разговор. Досети се, че наскоро си е счупил нощната лампа и още не са му купили нова. И така, аз предложих това да е моят подарък.

Започна се голямото търсене на детски осветителни тела. То това се оказа, че не било лека задача. Проверих из магазини, проверих и в интернет и нищо подходящо не харесах. Докато не попаднах на електронен магазин за осветителни тела Ултра Лайт БГ. Огрооомен избор, чак ми се прищя и на мен да си купя една. Внасят много настроение и са едни такива интересни.

Избрах Мак Куийн, защото му е любим. Настолната лампа не е кой знае какво, но съм убеден, че ще му хареса, щом е на колата. Иначе имаше доста по-интересни форми и дизайни, но нищо - тази изглежда доста здрава. :)

Приятелите ни във Facebook

Лице с книга, що е то? Не ми било четящ човек, най ми било Facebook.

Социалната мрежа доби изключителна популярност през последните години, свързвайки хора от цял свят във виртуалното пространство, като допринесе и за много уволнения, разводи, раздели, разсприятелявания (?!), сприятелявания и т.н. С други думи, социален ексхибиционизъм.

Така у мен се породи класификация на приятелите във Фейсбук според основни техни характеристики и прояви. Условно разделям фейсбукарите на 5 групи:

Истериците

Те спят, ядат, раждат и ходят до тоалетната, описвайки обстоятелствено всяка своя секунда живот. Чекват се от заведения, през молове до квартлната бакалийка.

Над нещата

Не използват истинските си имена, може да ги срещнете като Баба Тонка, Чък Норис, Немам фейс и др. За тях интернет е още едно място, чрез което да си повярват, че са много забавни, оригинални, неповторими, незаменими.

Фешъните

Ходят на почивка, заведение, изобщо привеждат се във вид човешки и представителен, за да качат снимки от "събитието". Така де, ако нещо не е описано и споделено във Фейсбук, то защо изобщо се е случило?

Романтиците

Качват се снимки на залези, морета, сърца. Пишат се постове цитати от любимия поет за това как всички трябва да сме по-добри, как любовта ще спаси света и др.

Къртиците

Никога нищо не коментират, в профила им едва се забелязват 2-3 профилни снимки. Заговорите ли обаче за общ приятел, веднага знаят какво е публикувал преди 5 минути.

А във вашия профил кои преобладават? :)

Отпускарски август за всички

Ако се замислим в кои месеци от годината сме най-непродуктивни на работното място (полузаспали), безспорни фаворити ще са декември и август: първият, защото е претъпкан от празници, като се започне от Никулден и се свърши с Нова година, а вторият, защото традиционно му бива лепван етикетът "отпускарски". И с право.
Кой луд е измислил да се работи в разгара на лятото? То ти едно такова топло, лежерно, тъкмо се охладиш, вземе, че ти се доспи, пък и бира, ако се намеси по някое време, отиде, та се невидя...
Друго си е да знаеш, че на пъпа на летния сезон ще почиваш (не)активно. Море, балкан, излети, прохладни вечери с приятели, така го виждам аз.
Виж, за дванадесетия месец ще се прежаля да (симулирам, че) работя, защото и без това костите ти са сковани от студ, никъде не ти се мърда, а вкъщи да стоиш, скъпо излиза заради тока.
Та предлагам да се гласува и приеме с мнозинсво месец Августин официално да бъде обявен за неработен!
Вие какво мислите?

На полза роду

Да ви кажа аз - Емил Попов, винаги съм много скептичен, като започнат някакви масови акции, най-често с аргументи, че са за благото на всички нас. Защото и с невъоръжено око се вижда интересът и ползите, които биха извлекли определени кръгове от въпросните действия. Такъв беше случаят с поредната масова подмяната на касовите апарати. По време на криза да тръгнеш да подменяш масово касовите апарати с такива, които държат връзка с НАП – как ви се струва. Дайте да поразсъждаваме логично. Какво могат да предотвратят като данъчни нарушения този тип апарати. Могат да попречат на големи търговски обекти и заведения, някои от които имаха практика да трият данните от фискалната памет в края на деня, да го правят. Но могат ли да попречат на едноличен търговец, който е смушен в някой склад или в някое офисче и е решил просто да не пуска касова бележка – това, че апаратът му има връзка с НАП няма абсолютно никакво значение, защото сделката така или иначе няма да мине през апарата. А кажете ми тогава защо беше нужно тая подмяна да е толкова масова. Не можеха ли да бъдат отсети рисковите фирми, при които въвеждането на тези касови апарати би дало реален ефект за хазната, и само те да бъдат задължени да подменят старите. Разбира се. Ама нали в такива случаи винаги става въпрос за това някой да реализира някакви огромни обороти, за да може да даде на друг някакви пари. И всичко това под знамето на загрижеността за хазната и в полза на хората. Засега полза не се вижда, само загуба на време - касовите бележки от новите апарати излизат значително по-бавно, така де, трябва време, докато стигнат до регионалната данъчна служба и се върнат обратно. Емил Попов.

Невинен до доказване на противното - Емил Попов

Знаете, че в правото съществува така наречената презумпция за невинност. Което ще рече, че даже и заподозреният в най-тежко престъпление, за което има неоспорими на пръв поглед доказателства, е невинен, докато това не бъде доказано и съдът не се произнесе с решение по обвиненията. Защо философства Емил Попов така на тая тема? Защото в българското публично пространство, а и от страна на доста отговорни фактори в държавата по-скоро действа обратният принцип, принципът: Аз да кажа, че сестра ти е лека жена, пък ти разправяй, че нямаш сестра. Лепнат обвинение на някого, окепазят го, сринат го психически, професионално и всякак, пък после много важно, че съдът постановил, че човекът е невинен. Отприщих се в тая посока на разсъждения, след като оня ден чух вопъла на единия от тримата горнооряховски лекари, обвинени за причиняване на смърт на недоносено дете поради небрежност. Обвинението беше отправено преди време от министъра на вътрешните работи, след като на обществото бяха представени телефонни разговори, записани със специални разузнавателни средства. Още от тия разговори беше съвсем очевидно, че детето си е било мъртвородено и че очевидно няма престъпление. Така реши и съдът след две поредни съдебномедицински експертизи. На журналистическия въпрос към единия от обвинените лекари дали е щастлив от решението на съда, човекът отчаяно проплака: От какво да съм щастлив, че ми съсипахте кариерата, че ми съсипахте здравето и семейството. Струва си като общество да се замислим над тези думи – докато викаме дръжте убиеца, не се ли превръщаме и ние в такива – па макар и словесни.
Емил Попов.

На умряло куче

Емил Попов е писал доста за българската журналистика. Не много хубави неща, доколкото си спомням. Започвам с уговорката, че със сигурност в тая професия се трудят и много стойностни и можещи хора. Вероятно някой ден ще пиша и за тях. Към днешна дата обаче творческият ми натюрел все ме дърпа към по-тъмните страни и проявления на живота, затова положителните примери със сигурност не са моята страст. Пък и май животът напоследък не ги предлага много. И днешният пример е такъв – за това, как една българска журналистка припка по студиата и защитава интимните интереси на един български богаташ, предполагам потенциален или действащ творчески спонсор. Говоря за Кристина Патрашкова, самопровъзгласила се за един от водещите светски репортери. В предаването “На кафе” Патрашкова грозно оплю жената, която доскоро стоеше до бизнесмена Александър Найденов – актрисата Елен Колева. Оплю я с невиждана страст. Предполагам, не й е било много трудно, защото няма как да е трудно на жена с външността на Кристина Патрашкова да произведе толкова злоба срещу момиче с външността на Елен Колева. Оплю я вероятно със същата страст, с която я е славословела в светските си коментари по времето, по което Елен е била жената до човека с парите. И тук не искам да коментирам стойността и морала на Елен Колева. Не е темата, която ме интересува днес. Емил Попов иска  да коментира това, че е време българските журналисти, доколкото Патрашкова все още е част от това съсловие, да престанат да вадят нож само когато видят умряло куче. За по-безопасно. А в случая – може би и доходоносно.

Политическите мюрета

Ако погледнете тълковния речник, ще видите, че най-общо казано, мюрето е патицата, която ловците слагат за примамка в басейн, където ще ловуват диви патици. Събира с крясъците си тя съмишленици около себе си, а смелите ловци от засада ги застрелват. За съдбата на мюрето нищо не пише в речника, ама така, като се замисля, съвсем не е изключено в суматохата и то да пострада. Ако попитате книгите на Радичков що е това мюре, те ще ви отговорят, че мюрето е смеска от дива и домашна патица, благодарение на което е съсредоточило в себе си качества, дето се харесват на всеки ловец – с креслив, силен и призивен глас примамва, също като дивите си предци, същевременно тихо и омайно обещава спокойствие и домашен уют. Абе с две думи нещо като нищо подобно и само то не знае какво точно е. Знае само какви са целите му – а те са да примами по-голямо ято от диви заблудени патици, за да може ятото да бъде отстреляно после от ловците. Ако следите писанията на Емил Попов дотук и сте запознати с тежненията ми към метафоричния изказ, сигурно вече се досещате, че всичко това е една метафора. Метафора за политическото мюре Меглена Кунева. Примамва ни тя в момента нас, дивите патици, и ударно с призиви, и кротко с обещания – съмишленици ще ни прави, в една голяма кауза, за България. Само че тия диви патици, дето се мъчи да приобщи, първо, не са толкова диви и второ, я познават от времето, когато ги примамваше от един друг политически басейн. А щом са оцелели досега, значи не са и толкова глупави. Така че – не на нас тия! Най-малкото, защото виждаме кой е Ловецът, дето се крие в храстите.
Емил Попов.

Емил Попов: Да изместим темата

Прабаба ми, бог да я прости, не беше учена жена – ходила на училище някъде до пети-шести клас, после я дали да се учи за шивачка, ама стигнала само илици и подгъви, защото междувременно си намерила средата, както обичаше да казва тя – оженила се. Но макар и не особено учена, притежаваше си една силна природна интелигентност, хитрост даже, ама в хубавия смисъл на думата, спомня си Емил Попов. И имаше една стратегия, която не знам дали е била обмисляна, или просто така през годините е установила, че действа – когато се захванеше някаква тема, по която й беше неприятно да говори, или пък й се зададеше въпрос, на който не й се искаше да отговори, много ловко и умело, без даже да разбереш как, изместваше темата в съвършено различна посока. Опитите да се върнеш пак на въпроса, никога не даваха резултат, по-различен от първия, защото се повтаряше абсолютно същото. И с годините се научихме, че няма смисъл да завтаряме опитите си. Между другото, така, минавайки транзит покрай неудобните въпроси, доживя в добро здраве до една доста сериозна за нашите стандарти възраст – 95 години. Та си мисли Емил Попов тия дни, че и Бойко Борисов чисто интуитивно е усетил пиредимствата на тая тактика – да изместваш важните теми на деня и обществото с маловажни, но пък атрактивни. Иначе как да си обясним просторното му интервю в някакво списание, в което той уж без да влага кой знае какво значение, споменава за симпатията си в живота, която някой ден и жена може да му стане. Добра тема за уводни статии с главни букви. Добро изместване на проблемите на деня. Дали обаче тая тактика ще му помогне да има политическо дълголетие – като житейското на прабаба ми?!

Орлов мост и усещането за свобода

Да ви кажа, Емил Попов не разбира много от политика. И от екология не разбирам в детайли. И то какво ли толкова има да се разбира за конкретния случай, за който ще пиша. Нещата са прости – някакви хора искат да изсекат някакви гори, причините за изсичането са същите, поради които човекът от векове унищожава и безчинства върху природата – за да се обогати и облагодетелства; а други някакви хора, преобладаващо младежи, искат да им попречат. И защитават принципите и идеите си, като протестират на един мост в София, наречен Орлов – доста симптоматично име за случая, между другото. Просто и ясно. Кажете ми, ако бъркам някъде в описанието на ситуацията. Не смятам обаче да се впускам в разсъждения за това, колко важно е опазването на околната среда – важно не само за нас, а най-вече заради това, което ще оставим в наследство на своите деца. Не защото чистата и запазена природа не е значимо наследство. А защото смятам, че има нещо много по-съществено от съхранената околна среда, която ще им оставим, и това е съхраненото усещане за свобода. Усещането, че са свободни хора, хора със собствена позиция по важните за бъдещето на страната, пък и на човечеството, въпроси и имат волята и свободата да отстояват тази позиция. Както намерят за добре. Ей това е важно за Емил Попов в тези протести - върнаха ми усещането, че младите хора не са само някакви замъглени от чалгата умове, а са умове, готови за полета на свободата, и вече разпериха криле като каменните орли от моста.

Толерантност само на теория - Емил Попов

Попадна оня ден Емил Попов на едно изследване на социологическата агенция “Алфа Рисърч” за това, какви са нагласите на българското общество спрямо така нареченото интегрирано обучение на деца с ограничени възможности. За тези, които не знаят какво е интегрирано обучение, а предполагам те са много, защото за разлика от развитите страни, където то се прилага отдавна, у нас все още е слабо познато. При интегрираното обучение децата с ограничени възможности, вместо да се обучават по домовете си или пък в специализирани само за такива деца училища, се обучават в масовите училища със своите връстници. Интересно ми стана какви ще са резултатите от изследването, защото имам теория, че в това отношение българинът не е от най-толерантните хора. Спомнете си случая с въстаналото село, в което искаха на настанят дом с умствено изостанали дечица. Затова ми стана приятно, когато в началото на изследването видях, че 73 % от българите твърдо застават зад идеята за интегрирано обучение на тези деца. Но. Оттук нататък резултатите сочеха в подкрепа на моята теория. Когато на анкетираните е зададен въпрос за това, дали биха били съгласни в класа на тяхното дете да учи дете с ограничени възможности, този процент на подкрепящи идеята рязко спада. Толерантност на думи. А западният опит в това отношение отдавна е показал, че съвместното обучение на деца с ограничени възможности заедно с връстниците им носи полза и за двете страни – децата със специални потребности се социализират и излизат иззад стените на дома, а обикновените деца развиват в много по-голяма степен подкрепящо поведение и толерантност. Така че, ако не сме склонни да помогнем на децата в нужда, нека помогнем поне на своите в това да станат по-добри хора. Поне аз Емил Попов ще се постарая.

Ето така

Застигна ни поредната българска трагедия и сред облаците и отломките от взривовете покрай Петолъчката, сред мъката на роднините и ужаса от преживяното на оцелелите изплува не учудващата вече Емил Попов и никого арогантност и непукизъм на някакъв субект, който само в България може да се нарича работодател. Изплува и една истина, за начините, по които се вземат държавни поръчки, истина, за която всички се догаждаме интуитивно, само дето рядко излизат конкретни доказателства. Не че е толкова трудно доказуемо. Просто май никой няма интерес от тая истина, защото всички са в джаза. Чиновничка от Министерството на отбраната, от чието решение вероятно е зависело взимането на тази или пък на друга поръчка от въпросната фирма, била на почивка на остров Бали – подарък от същата фирма. Преди години мой далечен познат, който трябвало да тегли кредит от някаква банка, ми сподели за поискан подкуп в доста сериозен размер от служителя, от когото зависело това. От много места съм чувал, че за да работиш с някое държавно предприятие, а и с голяма частна фирма, трябва да даваш десятък на човека, от когото зависи възлагането на поръчката. И ако сте се чудили как някакви хора на държавна служба или пък на работа в някаква институция на твърда заплата, които не са получили в наследство имоти или милиони от богата леля в Америка, поддържат стандарт, който не отговаря на доходите им – скъпи коли, изкарани от магазина, екскурзии и почивки в атрактивни и скъпи туристически обекти и други подобни екстри - вече не се чудете как. Ето така. За съжаление голяма част от тях никога няма да разкрием, мисли си Емил Попов...

Емил Попов и информационните сайтове

Отдавна се говори за това, че пресата в сегашния си вариант, на хартиен носител, няма далечни хоризонти. Емил Попов е съгласен с тези прогнози - в кръга на познатите и приятелите ми няма такива, които сутрин отиват на сергията, за да си купят вестник. Всеки модерен човек сутрин взема чашата с кафето и сяда пред компютъра, за да прегледа информационните сайтове. Да, студеният екран на монитора няма оня особен чар, който има в това да разлистиш вестникарска хартия, ама и съвременният човек не робува на сантименти и гледа преди всичко удобството си. Затова си мисля, че краят на пресата в сегашния й вид е предизвестен. Ясно е, че медиите на бъдещето ще бъдат информационните сайтове. И явно, осъзнали този факт, много хора насочиха усилията си в тази посока. Няма лошо. Както казва Мечо Пух: колкото повече, толкова повече. Само че в сегашния си вид този изобилен информационен поток ми прилича повече на уан мен шоу. Зад тези сайтове, които никнат като гъби всеки ден, обикновено стои отделен самодеец, а не сериозен журналистически екип,. Някой решава, че журналистиката е лесна работа, и прави информационен сайт. Обикновено се публикуват някакви информации, взети от друг информационен сайт или вестник, попроменени малко, неграмотно при това, пълни с правописни грешки и закичени с атрактивно заглавие, за да привличат читателското внимание. И наистина привличат - с агресивните си заглавия тези сайтове сигурно често удрят в земята по посещаемост източниците, от които са откраднали информацията. Дефицит на справедливост и отчайваща неграмотност - определение, което май може да лепне като по мярка за почти всяка част от нашия живот. Не бъдете и вие част от това, и не подкрепяйте такива източници. Искрено ваш, Емил Попов.

За кого бият барабаните

 Оная нощ за пореден път аз Емил Попов се убедих, че няма абсолютно никакъв смисъл човек да се притеснява предварително за каквото й да е. Защото в живота обикновено лошите неща идват изневиделица, когато най-малко ги очакваш и когато притесненията ти са дълбоко приспани. Така стана и със земетресението – сигурен съм, че много от вас се притесняват винаги, когато чуят по новините за поредния природен катаклизъм някъде по света, че и тук може да ни сполети нещо подобно. То обаче се случи точно когато не го очаквахме, слава богу без жертви и разрушения. Има обаче неща, за които трябва да се притесняваме, трябва да мислим предварително и предварително трябва да вземаме мерки. Ако има кой да ни обърне внимание. В нашия блок, който е шестетажен, на първият етаж са магазини, които още по времето на масовата приватизация бяха приватизирани от магазинерите, които работеха там. След което започна едно преустройство, едно бутане на носещи стени и конструкции, думи нямам. Уплашени за стабилността на блока при едно евентуално земетресение, ние многократно сезирахме органите, които отговарят за това. Резултати никакви. Обадихме се даже на предаването “Частен случай” и на Владимир Береану от националната телевизия – дойде човекът, направи репортаж, направи срещи с отговорните институции – резултат отново нулев. И ми става смешно тия дни, като слушам как премиерът е дал нареждане при евентуален нов трус полицаите да обикалят със свирки по улиците и да правят шумотевица, за да разбудят населението. Не е ли по добре биенето на барабани да е предварително и да го правят не полицаите, а отговорните държавни органи - с наказателни решения за всяка бутната носеща стена? 

Емил Попов-ич

Цената на несъстоял се мобилен разговор – Емил Попович

Много мразя хора, които пестят от мобилни разговори. Защото цените на мобилните разговори толкова паднаха, че много отдавна вече не са оня лукс, който бяха преди години, когато най-честата реплика на притежателите на мобилни телефони към разприказвалия им се събеседник беше: хайде, затварям, че е много скъпо. Защо ви занимавам с тоя въпрос. Миналата седмица аз Емил Попов(ич) се срещнах с един бивш съсед, той се премести и вече живее в друг квартал, и от дума на дума се разбрахме да му свърша определена работа. Уговорихме се да ми се обади вечерта преди въпросния ден, за да се разберем дали няма промени в уговорката. И понеже той беше заинтересуваната страна, ми записа мобилния и - по негово искане - домашния телефон, аз негови телефони не записах. Така стана обаче, че за въпросния ден на мен ми изникна неотложен ангажимент и си мислех, че като ми се обади да се уточним, ще му кажа, че плановете се променят. Той обаче не звънна на мобилния ми телефон, а се обадил вкъщи, на стационарния телефон, по време, когато ме няма, и казал на жена ми да ми напомни за следващия ден и че ще мине да ме вземе по времето, за което имахме предварителна уговорка. Като се прибрах, се опитах да се свържа с въпросния стационарен телефон, от който е звъннал, защото други негови координати нямах, но така и не успях, никой не вдигаше. На следващия ден в обявеното време идва да ме вземе - мен, както можете да се досетите, ме няма. Кажете ми сега: струва ли загубеното време и изхабените нерви и от двете страни цената на един мобилен разговор?!

Пак за 9 май

Днешният ми материал пак ще бъде посветен на 9 май, както беше и предишният. И веднага ще ви обясня кое ме кара да се повтарям, макар и отчасти. На самия ден, за да го отбележа, защото наистина смятам, че е ден, който трябва да бъде отбелязан, си позволих да постна на стената си във Фейсбук архивни кадри за това, как руснаците тогава, през май 1945 година, празнуват по площадите победата. Малко след това един от приятелите ми във фейсбук, предполагам, във връзка с това, което публикувах, постна някакво десетминутно филмче за зверствата, които е извършвал Сталин, за лагерите и т. н. Да не бъдем толкова мнителни, възможно е и да не е бил провокиран този пост от моя клип, но при всички случаи имаше връзка с датата 9 май. Та затова пиша тия няколко реда днес. Да уточня, за тези, които са объркани в представите си за това, каква дата е 9 май. 9 май е ден, в който се отбелязва победата над фашизма, ден, в който се празнува едно наистина значима историческа победа, и неслучайно този ден е избран за ден на Обединена Европа. И тази дата няма нищо общо с престъпленията по време на Сталинския режим. За жертвите на нацизма, и на сталинизма си има специален ден и този ден е 23 август. Тогава, смятам, е редно да говорим за грешките и престъпленията на този или онзи политически режим. А Девети май е бил и винаги ще бъде Денят на победата и ден, в който трябва да се празнува – кой както намери за добре.

Поздрави,
Емил Попович

Емил Попов: Денят на победата

Здравейте от мен – Емил Попов Наближава 9 май. Датата, която се приема за края на Втората световна война. Ден по-рано един съветски маршал - Георгий Жуков - приема в Берлин от Хитлеровия фелдмаршал Вилфелм Кайтел безусловната капитулация на Нацистка Германия. След малко повече от месец същият съветски маршал на бял кон ще приеме Парада на победата на централния площад в Москва. Няма да говоря за това, че за тогавашния Съветски съюз тази война наистина е била отечествена, и за това, че за територията си – и в материален, и в духовен смисъл - тая велика нация плати много висока цена - 20 милиона жертви. Това ако го забравим, със сигурност няма да е честно към паметта на тези милиони жертви, но в никакъв случай няма да е фатално. Иска ми се да припомня обаче какво е фашизмът – защото това ако го забравим, е фатално. Така се случи, че гледах напоследък много филми, посветени на Втората световна война, на фашизма и на жертвите му – “Пианистът”, “Четецът”, “Музикална кутия” и др. Повечето от тях са популярни, но този, който истински ме потресе, не е толкова известен. Филмът се казва “Крахът на Третия райх”. Във филма секретарката на Хитлер от последните месеци на живота му разказва за живота в бункера в последните дни преди самоубийството на Хитлер и капитулацията на Фашистка Германия. Вътре в бункера са всички приближени на Хитлер. И Гьобелс с жена си Магда и с шестте им невръстни деца. Когато съветските войски влизат в Берлин, Гьобелс и жена му отравят и шестте си деца, след което се самоубиват. Ето това е фашизмът – майка, която убива шестте си деца. И трябва да го помним. Без никакви идеологически уговорки. Емил Попов.

Нарушената комуникация

Мисля си тия дни по съвсем конкретен повод, че повечето проблеми в живота идват от нарушената комуникация между хората. Веднъж, проблемите възникват поради недостатъчна комуникация и, второ, даже и вече възникнали, хората пак не сядат на една маса да се разберат по човешки. Разказвам ви конкретна история, взета направо от живота – Емил Попович реши вие да си направите изводите. В съседната къща, която е двуетажна, преди около две години съседът, собственик  на втория етаж, направи боядисване на фасадата и ремонт на покрива, като при ремонта повдигна малко нивото на таванските си помещения, за да ги направи годни за обитаване. Имали са тогава уговорка със съседите от първия етаж, че те ще поемат своята част от разходите по ремонта. Не знам в кой точно момент им се е нарушила комуникацията, но така или иначе те не плащат това, което дължат. Първоначалната сума, която е възлизала на около пет хиляди лева, в момента след спечелено дело от съседа от втория етаж е вече шестнайсет хиляди лева и съдия-изпълнител е обявил за продан магазина на съседите от първия етаж. Звучи ви като роман, но не е. Резултатът по мои прогнози ще е следният: съдия-изпълнителят ще продаде магазина и съседът от втория етаж ще си получи парите, но пък съседите от първия етаж вече са сезирали строителен надзор за нерегламентираното вдигане на нивото на тавана, така че те пък ще бутнат надграждането на съседа от втория. А кажете ми сега има ли печеливши в тая ситуация. Бих казал, че е балкански инат. Ама после се сетих за „Войната на семейство Роуз”. Явно никъде по света нарушената комуникация не води до нищо добро.

За първите места няма абонамент

Да ви кажа, още от ученическите години съм се чудил на такива хора, дето си мислят, че винаги и във всичко трябва да бъдат първи. Не ми изглеждат читави и нормални такива амбиции. Моето мнение е, че такава категория като първенец във всичко няма. Колкото и усилия и труд да полага човек в нещата, с които се занимава, няма как да е еднакво добър във всичко – или ще ти върви математиката, или литературата, или спортът. Защото трудът не е единственото условие за успех , трябва си и малко акъл или пък малко талант, заложби определени трябва да имаш – зависи за каква област става въпрос. Затова се зачудих много на реакцията на един много уважаван от мен човек – илюзиониста Астор. Като маг го знае цяла България и едва ли някой ще оспори първото му място в тази област. Тук обаче става въпрос не за майсторството му в магическото изкуство, а за участието му в кулинарното шоу “Черешката на тортата”. Класираха го съотборниците му, мисля, на трето или на четвърто място и той направи голяма трагедия от това. Започна да сипе огън и жупел. Винаги през живота си бил на първите места, в най-лошия случай на второ, ама на трето или пък на четвърто – никога. Ами то винаги в живота за всяко нещо си има първи път. Пък и абонаментна карта за първите места няма, ми се струва. Това, че си номер 1 в дадена област, не те прави автоматично първенец и във всички останали области от живота. За всяко ново занимание си трябват нови усилия и въпреки положените усилия никога няма пълна гаранция за успеха. Затова най-добре е човек, преди да се научи да изкачва стълбата към първите места, да се научи да ги губи с достойнство.

НеЗависимата българска журналистика

Сигурно всички сте чули за скандала, който се разрази вчера между продуцентите на “Господари на ефира” и “Пълна лудница” Магърдич и Джуди Халваджиян и Би Ти Ви. В прав текст двамата продуценти обвиниха телевизията, че многократно се е опитвала да им налага цензура, като са настоявали да не се излъчват материали, неудобни на някого от властта. Те сигурно си мислят, че ни казват новина, но това не е така. Ние отдавна си знаем, че царят е гол и че журналистиката ни съвсем не е независима. И как да бъде независима, като спомнете си какво стана с Иво Инджев. Спомена преди години, в същата тая Би Ти Ви, за някакъв апартамент, подарен на тогавашния президент Първанов, и ей го на – вече няколко години е в редиците на безработните журналисти. Ако трябва да съм честен, Инджев като човек не ми е много симпатичен, пък и май някакво досие му изкараха. Но факт е, че е един от добрите ни политически журналисти, класен бих казал, а вижте какво се получава - недоразумението Бареков трови ефира, а журналист като Инджев, който наистина има какво да каже - без значение дали ще ни хареса, или не, - стои без работа. И да ви кажа, мисля си, че такива уволнения не са, за да накажат конкретния прегрешил - не, те са нещо като показните убийства на мафиотите – за назидание. Всеки журналист, дръзнал да изнесе факти срещу силни на деня, трябва да знае, че го чакат няколко гладни и безработни години – както казват: критикувай смело и си готви торбичката за село.

Шуробаджанащината

Здравейте! Поразмислих се оня ден, като гледах предаването “Нека говорят” с Росен Петров и по-специално дъщерята на Христо Стоичков, на която са поверили специална рубрика. Знаете, че и аз Емил Попович съм баща на една прекрасна малка принцеса, и се запитах ще може ли обикновен човек като мен да даде нормален старт в живота на детето си, да му създаде възможност за реализация, да му отвори някои вратички, а не да го остави да се блъска само, търсейки житейски път. Направило ли ви е впечатление как повечето известни хора в България пласират децата си – обикновено в сферата или изкуството, с които те се занимават. Не искам да издребнявам, някак не отива на мъж, затова няма да започна да изреждам имена, но повярвайте ми, списъкът ще се окаже доста дълъг. Не съм пътувал много и нямам наблюдения как е в другите страни, но от това, което съм чел, си мисля, че може би няма държава като нашата, в която шуробаджанащината и семействеността в смисъл на лансиране на роднини да е толкова широко застъпена. Ще кажете, че има логика в това – все пак талантът се предава, пък и семейната среда е много важна. Но при всички ли?! Единственото, което ме успокоява, е, че все пак животът си знае работата и рано или късно поставя нещата и хората по местата им. Затова си мисля, че вместо да се тревожа дали един ден дъщеря ми няма да ме обвини, че не съм известен и богат и не съм я подбутнал, най-добре е да я направя знаещ и можещ човек, пък да се надяваме, че останалото ще го свърши животът.

Блогът на Емо!

Привет! Аз съм Емил, а за приятелите просто Емо. Най-ценнто нещо, с което най-много се гордея е моето семейство. Баща съм на една малка прекрасна госпожичка.

Тук смятам да пиша за всичко - наистина всичко. Целта е да има за всекиго по нещичко, за да дискутираме и различни гледни точки.


Искрено Ваш, Емил Попович